Паоло знаеше, че никой от детската градина, който бе с всичкия си, нямаше да му предостави информация за дете, поверено на грижите на заведението. Не и на испаноезичен. По тази причина, както бе правил и преди, Паоло се принуди да облече полицейската униформа. Беше черна, не синя или камуфлажна, и имаше значка с инициали СББ на джоба на левия ръкав. Опитното око незабавно би забелязало липсата на град или юрисдикция в значката и нашивката и веднага би разконспирирало имитацията, също така би се запитало и за фалшивата карта за самоличност, висяща от левия джоб на гърдите и леко зацапана в розово, сякаш някой я е чистил от кръв — личният му почерк, с който той особено се гордееше. Но кой ли знаеше как трябва да изглежда една униформа на СББ? Гражданите достатъчно често срещаха полицаи, за да престанат да обръщат внимание на облеклото им. Но специалните служби? Това, което допълнително работеше в негова полза, бе необикновеният респект, който гражданите хранеха спрямо служителите на СББ, даже страхопочитанието към тях — също толкова впечатляващо. Това напълно компенсираше всякакви въпроси — изречени или не — относно етническата му принадлежност.
Влезе в еврейската болница „Бейнс“ през служебния вход и помоли някаква млада жена, която явно бързаше, да го упъти. След десетина минути бродене по коридорите — постройката бе по-сложна и от пирамидите — най-сетне стигна до врата, на която пишеше: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. Администраторите, изглежда, предпочитаха да не обявяват на всеослушание къде са децата на служителите им.
Установи, че вратата е заключена — неочаквана пречка — и авторитетно почука два пъти. Трябваше да има камери. Защо не и въоръжен отпор, ако униформата му събудеше подозрение у някой бдителен пазач.
— Полицай Родригес — представи се кратко той на анорексичката, която отвори вратата и го пусна да влезе. Можеше да е трийсет или петдесетгодишна. Зъбите й стърчаха под тънките устни.
— Трябва да поговоря с Пени… — каза той, докато бъркаше в левия джоб на панталона си.
— Стивънсън — помогна му жената. Учителите винаги изгаряха от нетърпение да покажат, че знаят всичко, в желанието си да угодят на родителите. — Относно?
— Полицейски работи — отвърна той. — Възникнала е… сложна ситуация. Продължава. Ще ми се наложи да осъществя контакт и с майката… Ейприл, а, не. Алис — поправи се той. — Ще оставя Пени на вашите грижи, но ви моля да я държите под око, след като приключа разговора си с нея.
— Днес Пени не е при нас.
Паоло източи шия, за да огледа по-внимателно какво има зад нея. Не го поканиха вътре. Група от петнайсетина деца, седнали по турски на пода, бяха вперили погледи във възрастна жена, разтворила книга в скута.
— Къде е тя?
— Не мога да знам. Днес отсъства. Обадихме се на майка й, но никой не отговори.
— Ще ми трябват адресът и домашният й телефон.
— Полицията да не може да намери домашен телефон и адрес? — Бръчици на недоверие набраздиха лицето, което вече започваше да му създава неприятности. Погледът й попадна върху униформата му и той разбра, че е загубил.
Замахна с ръка, дланта му попадна върху плоските й гърди и я отхвърли назад. Служителката се стовари върху опашната си кост и остро изпищя.
Беше вътре. Блъсна вратата зад себе си.
— Мобилните телефони на пода! — нареди той и преднамерено размаха пластмасовия пистолет, за да прикрие факта, че е фалшив. За негово щастие останалите две детегледачки — тази, която четеше, и тази, която подреждаше къта за игра зад нея, зяпнаха от изумление. Последната бе набита и имаше тяло, предназначено да ражда, истинско тъмнокосо чудо, добре надарено и в ханша, и в гърдите. Незабавно почувства силен интерес към нея.
След като повтори заповедта, тази, която четеше, се опита да заговори, а майчинският тип се надигна от мястото си и мълчаливо се запъти към чантата си. Извади телефона си и го пусна на килима.
Без да поема излишни рискове, Паоло прибра фалшивия пистолет в кобура. Отстъпи назад, сграбчи мършавата жена от пода и я стисна в задушаваща прегръдка. Беше толкова крехка, че можеше да я убие само като стегне хватката.
— Само някой да помръдне — предупреди той и размаха бръснача между палеца и показалеца си. — Включително и някое от тези малките. Ще стане по-зле за всички. — Наблюдаваше всяка една от детегледачките, които продължаваха да стърчат прави. — Ясно ли е?
Жените кимнаха. Впериха погледи в пленената си колежка и инстинктивно започнаха да успокояват децата.