— Аз не съм непознат, а съм полицай, на когото му е наредено да те открие и отведе при майка ти. Как ти се струва това?
Тя наведе глава по чудноват начин, като куче.
— Тя е в болницата. Еврейската болница „Бейнс“. Пени явно приемаше всичко това за чиста монета, но челцето й бе смръщено от безпокойство. На основата на събраната от портфейлите информация, Паоло реши да се възползва от притеснението й.
— С госпожа Гилеспи от занималнята се е случило нещо неприятно. Майка ти очаква с нетърпение да те заведа там и да видите как е.
— Какво се е случило? — Любопитството на момиченцето бе надделяло.
Паоло протегна ръка към нея и отново нещо му напомни за предпазливо улично куче.
— Ще вземем автобуса — каза й той. — Какво, не знаеше ли, че и полицаите се возят в автобус? Ще отидем да намерим майка ти.
Мислеше с един ход напред и осъзна, че ще му се наложи да наеме или открадне кола, но и двата варианта криеха голям риск.
Очите й постепенно се успокоиха, въпреки че остана нащрек.
— Или… — продължи той — ако искаш, можеш да останеш тук, ако ми обещаеш, че няма да мърдаш никъде. Бих могъл да се върна и да кажа на майка ти, че съм те намерил и че си добре, но не си пожелала да дойдеш с мен…
Той се обърна, като отлично знаеше каква ще бъде реакцията й.
— Чакайте! — извика тя, преди още да беше направил и две крачки.
Готов за нападение, готов за контраудар.
Той чу тропота на малките й крачета, избърса потната си ръка в униформата и я протегна, за да може момиченцето да се хване за нея.
19.
Трил Хемптън играеше ролята на заместник-шериф, на когото не му пука от нищо и е твърде хладнокръвен, за да бъде впечатлен от каквото и да било. Затова, когато въодушевен прекъсна обаждането на Ларсън, той веднага му обърна внимание.
— Точно навреме! — извика Хемптън. — Току-що получихме съобщение от Контрола по вътрешни полети. Изглежда, са идентифицирали човек с белег, подобен на папийонка на предмишницата. Хубаво е, че поне някой поглежда сигналите, които пускаме, колкото и невероятно да изглежда това. Ако е нашият човек, значи е бил засечен по време на сутрешен полет от Минеаполис до Сейнт Луис. Купил си е билета под името Родригес.
— Така си и знаех — каза Ларсън. — Това е той, човекът, който уби Бени, хващам се на бас. А най-хубавото е, че съм на не повече от няколко минути зад него. Най-много половин час. Обаждам се за подкрепление.
Докато обясняваше, Ларсън се движеше почти на зигзаг в опитите да се измъкне от трафика.
— Дай ми точното местонахождение — каза Хемптън.
— Адресът се намира на площад „Джеферсън“. — Ларсън продиктува номера.
— Със Стъби напредваме с Марковиц. Ще те настигнем най-много до 10 минути. Ще поддържаме връзка.
За Ларсън татуировката, забелязана от охраната на летището, безспорно свързваше пътника с Ромеро. Сега полицията можеше да получи съдействие от Федералното бюро за разследване, дори от Интерпол и да проследи пътя на заподозрения, истинската му самоличност, кой и как го финансира и всичко останало.
Ларсън мина два пъти на червено и замалко не катастрофира, като премина в насрещното платно, за да изпревари една кола. Тази случка бе добър повод да си напомни да не губи контрол.
Когато наближи сградата на площад „Джеферсън“, първо чу, а после и забеляза на една пряка зад себе си бързо приближаващата се патрулна кола с включени светлини и сирени. Той отби и слезе от джипа. Воят на сирените все повече се усилваше. С третия шут той откърти вратата от касата, избута я с рамо и влезе в сградата. Сирените замряха — бяха паркирали до бордюра.
Ларсън не видя Стивънсън или Стивънс на таблото на домофона. Но на звънеца на 202-ри апартамент липсваше име и това привлече вниманието му. Той се затича към табелката с надпис ИЗХОД и стълбите, които знаеше, че ще намери зад нея, като остави зад гърба си бавния асансьор. Надяваше се, че ченгетата ще се излъжат да го вземат.
Вече бе извадил оръжието си, когато стигна до вратата на коридора на втория етаж. Беше тихо и пусто. Той мина покрай един апартамент 204 и после тръгна в обратната посока. 203… 202…
За момент се замисли. Хоуп вече може да бе мъртва, убита преди секунди; а може би заподозреният е още вътре с нея, чул сирените и готов да я използва като заложник; можеше и да няма никого; можеше и да е подпален.
Допря ухо до хладната врата. Усещаше топлината на пистолета в ръката си.
Тишина.
Струйка пот се стече по лицето му. В гърдите му отекваше насечен, пресеклив ритъм.
Към всичко това се наслагваше и усилващият се звук от стъпките на полицаите, които го бяха последвали по стълбите.