Ларсън се завъртя и изрита вратата с пета. При втория удар тя излетя и рикошира в отсрещната стена.
— ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО! — изкрещя мъжки глас зад него.
— Федерален полицай! — изрева Ларсън, докато връхлиташе в апартамент 202. Нямаше никакво намерение да си губи времето с двамата полицаи.
Ларсън бързо провери няколко врати една след друга, държейки пистолета си в пълна готовност. Намираше се в обширен тавански апартамент с разгърнато разпределение. Дъските скърцаха при всяка негова стъпка.
— ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО! РЪЦЕТЕ ДА СЕ ВИЖДАТ! — провикна се едно от ченгетата зад него от прага на апартамента.
Ларсън знаеше, че ако не отговори, няма много да се церемони и от слаби нерви като нищо може да го застреля.
Въпреки това той се отправи по тесния коридор, озовавайки се между две затворени врати отляво и две отдясно. Спални и килери, помисли си той.
— Щатски шериф! — извика Ларсън на полицая, за да задържи вниманието му, въпреки че по този начин издаваше позицията си на останалите в апартамента. — Пречите на залавянето на федерален беглец. Останете, където сте и пазете вратата.
— Тая няма да я бъде, приятел. Влизам вътре и ако този пистолет не е на земята…
— Не е! — извика Ларсън, докато пристъпваше по мрачния коридор.
Посегна към дръжката на първата врата.
— Пусни го!
Вече бе много близо зад него.
Напрежението в гласа на ченгето проблясваше като острие на бръснач. Ларсън хвърли един бърз поглед назад, колкото да види върха на излъсканата му обувка.
Изблъска вратата с рамо и заоглежда ъглите на стаята, вдигнал високо пистолета си. Реки от пот се стичаха по слепоочията и под мишниците му.
Стая на малко момиченце. Ларсън внезапно потръпна от лошо предчувствие. Плюшени играчки. Малка библиотека, натъпкана с тънки, пъстри книжки.
Изведнъж ченгето се озова точно зад него. Ларсън го усещаше.
Внимателно подбра думите си:
— Вижте, полицай… трябва да проверим още една стая. Апартаментът не е безопасен, докато не проверим и нея.
— Пусни оръжието.
— Пазете си гърба… Не е нужно да загивате заради една глупава грешка.
Второто ченге влезе в апартамента, викайки партньора си.
— Пази вратата! — извика Ларсън. — Заподозреният е въоръжен и опасен. Вероятно има двама заложници: жена и дете.
— Какво, по дяволите, става тук?! — извика ченгето зад него.
Ларсън клекна и с плавно движение постави пистолета на земята. Тези двамата бяха прекалено неопитни, за да рискува повече. Той им нареди:
— Каквото и да правите, проверете стаята зад вас, полицай. Веднага!
Той бавно се обърна, за да покаже значката и документите си, закачени на джоба му.
— Фе-де-ра-лен а-гент… — каза сричка по сричка Ларсън. — Проверете шибаната стая и двата килера, преди някой да е открил огън!
Двамата си мислеха, че се шегува. Този, който пазеше Ларсън, взе пистолета му и го накара да коленичи с ръце на тила. Партньорът му остави входната врата и се зае да провери останалите стаи и килери.
След минута, с насочени пистолети, двамата предпазливо последваха Ларсън в коридора на етажа. Тогава той дочу женски глас. Доста познат глас.
— Ти? — попита тя, задъхана от тичането нагоре по стълбите.
Отначало я видя неясно, като насън, и в главата му нахлуха спомени. Любов, страст, но и силно смущение. И една-единствена мисъл: не може да бъде. Но можеше. Беше тя. Точно там. На не повече от пет метра.
Шест години се сляха в един-единствен миг, когато погледите им се срещнаха.
И той застина.
— Къде е дъщеря ми?
20.
Ларсън и Алис се качиха в паркирания джип „Експлорър“. Това беше първият миг, когато оставаха сами след близо едночасовите преговори, в които се бяха включили Скот Ротем от Вашингтон, главният прокурор на САЩ, базиран в Мисури, полицейското управление на Сейнт Луис и регионалният офис на Програмата за защита на свидетели. Правосъдието, в случая представено от Отдела за задържане на издирвани от закона, бе спечелило попечителството над нея и сега тя беше на негово разположение.
Хоуп сдържано затвори вратата на джипа и той се замисли дали зад това не стои някакъв скрит намек.
След секунди неловко мълчание те се погледнаха. Той видя страха на една майка, изписан по лицето й, и осъзна, че не е нито времето, нито мястото да споделя чувствата си — радост, опиянение, усещане за пълноценност. Както обикновено обаче, гласът го издаде:
— Толкова се радвам да те видя отново.
Шокът, който веднага забеляза в изражението й, му подсказа, че е прибързал. Впоследствие то омекна, макар и едва доловимо.
— Ще я намерим — каза той.