— Това пътуване ми напомня какви ли не неща — каза тя.
— Да. Хубави неща.
— Мислиш ли?
— Напълно.
— Как се казва тя? — попита Хоуп като гръм от ясно небе.
— Няма „тя“. Има просто приятел — Линда. Нещата бяха по-сериозни за няколко месеца преди доста време, но сега сме само приятели и така е по-добре — каза той. — А ти?
— Не. — Опита се да се усмихне подигравателно. — Нищо подобно.
Без да иска, тя беше дочула обаждането на Ларсън до Линда, който й предлагаше да погостува на майка си ден-два. Случилото се в болницата и отвличането го бяха разтърсили. Беше малко вероятно Ромеро да го свържат с Хоуп, а кучето му с Линда, но той никога нямаше да си прости, ако нещо й се случеше заради него.
Не беше чак толкова учудващо, че Линда реагира спокойно, като основната й грижа си оставаше насочена към него.
— Дойде в Сейнт Луис да ме намериш ли? — попита Ларсън.
Трудно бе да си обясни защо не можеше да събере кураж да зададе истинския въпрос — този за Пени. В момента, в който чуеше каква е възрастта на детето, щеше да знае. Тогава защо задаваше заобиколни въпроси?
Тя почти се усмихна.
— Да. Нямах представа, че ще бъде толкова трудно да те намеря. Нямаше те в телефонния указател, в бюрото за справки не те бяха чували. Нищо в интернет. По-потаен си дори от мен по времето, когато бях в Програмата. — Поколеба се за миг, сякаш я беше срам да си признае. — Дори се навъртах пред сградата на федералното бюро няколко дни и се оглеждах за теб. Направо побъркана, а?
— Не, изобщо — отвърна той и се замисли за момент. Много шум за нищо! Това твоят смях ли беше?
— Да не пропуснеш завоя — каза тя, сочейки наляво. Сякаш би могъл да го направи.
— Сигурен ли си, че няма начин да разберат, че съм пренасочила разговорите си? Защо никой още не ми се е обадил?
Добре че смени темата, замисли се той. Но точно в този момент телефонът му изчурулика.
Вместо да отговори веднага, той отби рязко и хвърли един бърз поглед на детайлите на обаждащия се: „Извън обхват“. Обаждания от когото и да било в района на обхвата излизаха като „Личен“, заедно с номера на обаждащия се. Реши, че е за нея, и й подаде телефона, който продължаваше да звъни. После изключи двигателя, а тя грабна притеснено слушалката и я притисна до ухото си.
— Ало? — Погледът й се стрелна първо към Ларсън, после към пейзажа отвън.
Ларсън леко се наклони, за да чува, и за момент главите им се допряха; той усети същото изпепеляващо чувство, което беше изпитал преди толкова много години. Бързо се отдръпна, но тя го погледна и той отново се наведе.
— Изгубили сте един пакет — каза гласът от слушалката. — Един много красив малък пакет.
Начинът, по който бяха подредени думите, както и провлаченият изговор, убедиха Ларсън, че това е просто хитрост, която целеше да се спечели време, за да бъде определено местоположението на Хоуп. Но телефонът на Ларсън — „Блекбъри“ — не можеше да бъде проследен, макар че имаше GPS чип: той трябваше да се включи ръчно.
— Не я намесвайте! — изтърси Хоуп, обратно на това, което знаеше, че се изисква от нея.
— Ооо… Но не е ли малко късничко за това сега, как мислиш? Чудя се какво ли ще кажат Социалните, като разберат, че си я оставила отвън.
Проследяването на обаждания беше нож с две остриета. Ромеро трябваше да са наясно, че цялата технологична мощ и умения на Федералните служби щяха да бъдат призовани, за да намерят момиченцето. Защо тогава не се безпокояха за времето? Номерът на обаждащия се появяваше почти веднага, дори и да беше скрит. А този, който им се беше обадил, вече бе прекарал доста дълго на телефона. Ларсън предполагаше, че е започнало проследяване на местонахождението му: обаждащият се вероятно бе получил инструкции да задържи Хоуп колкото се може по-дълго. Но докато го правеше, сам влизаше в капана.
Ларсън й обясни с жестове, че тя трябва да се опита да го задържи на телефона.
— Какво искате? — попита тя.
— Не става въпрос за това какво те… какво искаме ние. — Мъжкият глас бързо се поправи. — Ако искаш да си прибереш пакета, съветвам те да стоиш близо до телефона. Ще последват указания. — След тези думи той затвори.
Ларсън бе заинтригуван от това, че обаждащият се подхлъзна на местоимението „те“ и веднага го замени с „ние“, а също и от подбора на думите. Звучеше, сякаш човекът чете готов текст, но по средата бе решил да импровизира.
Взе телефона в очакване да му се обадят от участъка в Клейтън. Разговорът бе продължил достатъчно дълго, за да го проследят дори и да бяха използвали някакви устройства за отклоняване. Отново сложи ръце на волана, завъртя ключа и запали.