По лицето на Хоуп се стичаха сълзи. От притеснение бе стиснала ръце толкова силно, че той се почуди дали изобщо може да диша.
— Недей — започна той предпазливо. — Недей да им позволяваш да победят. Те искат да реагираш точно по този начин.
— Млъкни! — каза тя, извърна се от него и се втренчи в геометричните форми на нивите.
— Така им помагаш.
— Престани — каза тя сякаш на разораните полета отвън. След малко попита: — И сега какво?
— Мислят си, че ако оставиш телефона си включен, ще те намерят, и всичко ще приключи. Но ние спечелихме този рунд. Ние ще ги проследим. Може и да знаят това, а може би не.
— И сега какво? — повтори тя.
— Ще те настаним във фермата. По принцип трябва да ни придружават, но Ротем и аз мислим, че е прекалено рисковано точно сега. Съвсем замалко. Дотогава на практика ти се водиш изчезнала, а аз нарушител. Шефът ми трябва да открие къртицата. Дотогава сме сами. Така е най-добре.
— Аз съм добре — каза тя. Отново се движеха по пътя.
— Има си наука за тези работи — за отвличанията. Не очаквам, че ще свикнеш с тази мисъл. Естествено, че не. Но техният план е да си играят с теб, да те манипулират с цел да те накарат да сгрешиш и да им дадеш шанс да те убият. Това е всичко, което искат. Те не се интересуват от Пени по начина, по който се интересуваме ние. Тук той сгреши, но поправи грешката, като продължи бързо: — Нищо, което казват за нея, по какъвто и начин да го кажат, не е вярно. Това, което знаем със сигурност, е колко важна е тя за тях в момента. Тя е техният начин да се доберат до теб. Това е всичко, което ни интересува сега. Тя е средството, с което смятат да постигнат целта си, и докато ние, аз, Бюрото, ги държим далеч от теб, Пени запазва стойността си. Разбираш ли? Важно е да го схванеш. Не трябва да правиш нищо, за което да не знам. Нищо. Не знам как, но те ще се опитат да те вкарат в нещо, все още не знаем в какво, но това, което искам да запомниш, е, че ключът е в твоето несъгласие.
— Май има много неизвестни. Не звучи много обнадеждаващо.
— Докато не попаднеш в ръцете им, Пени е в безопасност — каза той, докато се молеше на Бог да се окаже прав. — И ако изпълниш дори едно нещо от това, което ти кажат, можеш да си сигурна, че ще убият и двете ви.
Колата им се тормозеше, докато завой след завой изкачваше високия хълм, от който се виждаха тиквените бостани, градините с ябълкови дръвчета и ярките цветове, дошли с първите есенни дни. Тук листата се променяха — вихрушка от нюансите на презрели портокали, лутащи се между червеното и кафявото. Множество табели: НАБЕРИ СИ САМ САМО НА 5 КИЛОМЕТРА. Фермата с овошките беше точно зад следващия завой. Тялото й се стегна отново, от което Ларсън разбра, че тя също е познала мястото.
22.
В слабо осветената баня на мотела Паоло мажеше зачервената, незаздравяла и възпалена рана на корема си, която сам си беше причинил, с някакъв мазен антибиотичен крем, за да предотврати инфекцията. В огледалото, осеяно с петна от пастата за зъби на предишните обитатели, безразборните белези, хаотичните издутини и линии по гърдите и корема му напомняха размазани по шосето червеи след проливен дъжд.
Погледът му се премести от раните към отражението в омазаното огледало. Зад него вляво се виждаха завързаните глезени, коленете и раменете на момиченцето, навряно в едно малко помещение, което служеше за дрешник. Два от мръсните й чорапи бяха омотани около главата й, краищата им бяха привързани с връзка за обувки, а възелът беше натъпкан в устата й.
Вече бе докладвал за постижението си — отвличането на Пени, на Филип и сега чакаше указания какво да прави. Остави настрана крема. Момиченцето се извърна от него, когато той отново реши да провери дали устата й е запушена, а китките и глезените добре пристегнати с изолирбанд. Този ритуал се повтаряше на всеки пет минути. Децата можеха да бъдат изключително изобретателни и хитри.
— На мен това също не ми харесва — каза й той, макар че може би отново говореше на себе си. — Казах ти го вече.
Момиченцето не показваше никакви признаци да го е чуло.
— Не беше точно моя идеята да те открадна.
За първи път тя го погледна. Тъжните й очи, зачервени, с раздразнени и подути клепачи, сякаш го молеха. Тогава забеляза, че погледът й се премества към мозайката от белези по него.
Тя изскимтя и отново се извърна.
Паоло навлече една черна фланелка. После опита отново:
— Знаеш ли, че мога да махна тези неща? Пени? Слушаш ли ме? Лейкопласта, превръзката на устата ти. Разбираш ли? Можеш да гледаш филмчета по телевизията. К’во мислиш?