Разгърна кърпата и избра едно прилично по размер, леко закривено триъгълно парче, като го държеше внимателно, спомняйки си колко лесно се бе порязала майка й. Докато водата в тоалетната клокочеше и гъргореше, тя взе кърпата и я уви на топка. А сега какво? Тя потърси място да я скрие. Започна да се върти в паника. „Къде?“ — питаше се тя.
Постави я в кошчето за боклук. Твърде явно.
— Стига вече. Отваряй!
Само дебелината на вратата ги разделяше. Тя изтегли найлоновото пликче с боклуците от кофата и натика под него кърпата и всичко, което се намираше в нея. Единственото, което сега се виждаше, бяха опърпаните остатъци от оранжеви кожички и няколкото смачкани хартиени кърпички. След това намести обратно пликчето по ръба на кофата, уви парчето от чашата в късче тоалетна хартия и го пусна в предния си джоб. След това обаче размисли и го набута в чорапа си, зад глезена, където пасна идеално.
23.
— Моите хора са отвън — обясни Ларсън.
Хоуп седеше на градински стол пред покритата с воднистосин линолеум маса. Държеше в ръце чаша чай, от която се вдигаше пара и изпълваше стаята с аромат на лимон и джинджифил. Беше се втренчила в чашата, сякаш тя можеше да даде отговор на въпросите, които я тормозеха в момента.
— Само двама са, но би трябвало да са достатъчно.
— Защо ми казваш всичко това?
— Оставям те замалко.
Последните му думи я накараха да вдигне глава, сякаш я бяха дръпнали рязко с въже. Нокътя на палеца й задраска червения гланциран надпис на чашата. Чу се тънък стържещ звук.
— Обичаш ли още джин-руми?
— Беше много отдавна — каза тя делово и безизразно. — Последния път, когато играх, май беше в тази къща.
— Ще изиграем една игра тази вечер и ще те оставя да ме биеш.
— Ще ти се.
Тя продължи да стърже надписа без особени изгледи да го изтрие, ако изобщо това се опитваше.
— Защо? Къде отиваш?
— Нашите са успели да засекат и проследят обаждането. Дошло е от уличен телефон.
— Оттук? — каза тя далеч по-бодро. — От Сейнт Луис?
— Недей да се радваш предварително. Но да, оттук. От хълма. Ще го проследя. Хората като Ромеро никога не правят такива неща лично. Трябва да е някакъв посредник, ако изобщо можем да го свържем с някого, това е.
Съзнанието, че Пени може да е негова дъщеря, беше свило стомаха му на възел, измъчваше го така, както нищо друго преди. Дори любовта му към тази жена не можеше да се мери с него.
— Задънена улица.
— Не е задължително. Това е следа.
— Ако знаем, че са Ромеро, защо просто не им разбиете вратата и не ги заловите? — попита тя.
— Има много неща, които не знаем. Сред тях е и мястото, от което Ромеро командват операциите си. Обсъждаме го с Бюрото — с ФБР и техния ръководен екип. Да видим с какво разполагат.
— Не знаете къде се намират? — попита тя недоверчиво.
— Ние, Шерифската служба, не. Но някой знае — или в Министерството на правосъдието, или в Бюрото. Обикновено хора като тях се следят, но невинаги. Да се добереш до подобна информация, не е лесно. Тя е строго секретна и защитена за безопасност на информаторите и агентите под прикритие. Сигурен съм, че Ротем работи по въпроса, но няма да стоим и да чакаме да падне небето. Хора като тези… когато Дони беше осъден… знаят, че са следващите. Знаят, че е само въпрос на време. И се покриват в дупките си. Полагат всички усилия да не ги открием. Но въпреки всичко те все пак трябва да контролират различните си дейности и интереси. Половината от бизнеса на тези фамилии е легален. Мръсните пари стават чисти. Ромеро все още са в играта. И именно поради това оставят следи. Все някой ще знае нещо. Върху това работим. Това е причината, поради която ще проследя тази телефонна следа.
— Тя е на пет годинки, Ларс.
— Ще я намерим.
— Ще си дойдеш ли за вечеря? Как да отговори на този въпрос?
Сълзите й напираха. Наливаха се в дъното на очите й. Тя сбърчи нос и подсмръкна, а той видя усилието, с което се мъчеше да ги задържи. Искаше му се да направи нещо, но единственото, за което се сещаше, бе да продължи по плана, който си бе съставил: да следва дирите, да се рови и да сглоби пъзела. Стъби и Хемп проучваха подобни следи, за да уличат Марковиц, че използва суперкомпютри, и впоследствие да открият Лаена и Ромеро заедно с него. Дълбоко в ума на Ларсън бе заседнала натрапчивата мисъл, че има още седем хиляди като Хоуп. Познаваше лично около дузина свидетели. Познаваше и семействата им, макар и не лично. Когато и последното име от списъка най-накрая бъдеше декодирано, щеше да има повече деца като Пени и хора като Хоуп, отколкото можеха да спасят. Те щяха да загинат. По мнение на Ларсън някои от тях го заслужаваха. Той лично беше пазил множество виновни хора, убийци, изнудвачи и всякакви отрепки, които по-скоро би убил, отколкото да дундурка и наглежда. Но семействата им и другите свидетели като Хоуп… Ако имената от списъка бъдеха продадени като прасета на търг за животни, щеше да има невиждан брой кръвопролития и кланета.