— Трябва да тръгвам — каза той и й подаде мобилен телефон Siemens.
Беше нов, предназначен за нея, лъскав, със зелен дисплей.
— Разговорите от твоя засега са пренасочени към този. Също като моя не може да бъде проследен. Въвел съм номера си. За бързо набиране натискаш 1. Можем да си изпращаме и съобщения. Само знай, че ако те потърсят на този телефон, нашите хора ще знаят. Но каквото и да стане, обади ми се в секундата, в която затвориш.
— Как се казват? — попита тя. Ларсън я изгледа въпросително.
— Двамата пазачи — поясни тя. — Марланд и Карлайл.
— Това са малките имена или фамилиите им?
— Не им знам малките имена.
— Да заключвам ли вратите?
— Всичките са заключени. Проверих ги два пъти. Всичко е затъмнено. Можеш да включиш, която лампа искаш. Ще заключиш вратата на кухнята, след като изляза.
— А ако поискат да влязат?
— Няма да искат. — Ларсън помисли, че тя би трябвало да помни всичко това.
— Не искам да оставам сама — каза тя в момента, в който ръката му стисна дръжката на вратата. — Моля те, остани.
С гръб към нея, каза:
— Мога да изпратя Карлайл вътре, ако искаш.
— Остави го да си върши работата. Остани ти. Моля те.
— Виж… и аз искам да намеря Пени — започна той, благодарен, че искаше да остане. — Точно в момента няма никого, на когото да мога да се доверя да проследи тази следа… никого, на когото да поверя живота на Пени. Но ако ме помолиш още веднъж да остана, ще го направя.
Как можеше да му заповяда да остане при това положение?
— Ненавиждам това — каза тя.
— Заключи след мен — напомни й той.
Ларсън имаше главоболие. Не помнеше кога за последно бе обядвал. По това време на вечерта мислеше единствено за бира. Устата му беше суха и залепнала.
Едно туристическо посещение до Сейнт Луис не би било пълноценно без посещение в „Арката“, „Замразеният крем карамел на Тед Друес“ и „Спагетите на Кунето“. Малко след преместването му няколко от колегите му го бяха завели на пиянска обиколка из трите. Не обичаше тесни и затворени пространства, затова предпочете да остане на земята, вместо да се катери до върха на „Арката“, но за сметка на това подземният музей и филмът за построяването й бяха задържали вниманието му.
Франк Кунето, второ поколение собственик на ресторанта, се считаше за приятел на пазителите на закона. Често черпеше полицаи, специални агенти и заместник-шерифи с безплатни питиета. Държеше се по такъв начин, че никой не знаеше дали е шпионин на мафията, или просто добър човек, който случайно харесва ченгета. Беше правил какви ли не услуги на Ларсън: билети за „Кардинале“, билети за „Рамс“. Дори веднъж го уреди с една едричка и доста надарена италианка.
Зави на изток по Саутуест Авеню, като вдигна вихрушка от паднали листа след себе си, профучавайки покрай редиците къщички, построени след войната, всичките еднакви. Малки къщи, големи хора. На хълма беше важно единствено от какво семейство произлизаш и кого познаваш. Тук Ларсън беше аутсайдер.
— Роланд!
Франк Кунето имаше кръгло лице, бледа средиземноморска кожа, приветлива усмивка и плешивина на главата, което го правеше да изглежда по-стар от трийсет и осемте си години.
Той хвана Ларсън за ръката и го задърпа покрай купчините клиенти на ресторанта, които чакаха поръчките си вече четирийсет минути.
— Нека те черпя едно!
Животът на Франк преминаваше в състояние на постоянна възбуда. Носеше тънка бяла ресторантьорска престилка, под която се виждаше ризата му, сиви панталони и отворена жилетка. Гръдният му кош бе широк като бъчва и носеше поне десетина излишни килограма. Лицето му лъщеше под мъждивите лампи на задимения бар. Неговите чичовци бяха отворили ресторанта, след като бяха открили аптека. Ларсън не беше сигурен каква точно бе връзката между двете, но по стените се виждаха черно-бели семейни портрети и чичовците изглеждаха така, сякаш са се върнали в петдесетте.
— Наливна бира — поръча Ларсън на внушителната сервитьорка, повикана от Франк, а после добави пред него, верен на пивото, варено в града му: — И нека бъде „Бъд“.
Когато питиетата бяха донесени, Ларсън пожела да отиде до служебния телефон. На лицето на Франк се появи подозрителна гримаса, но успя да запази спокойствие. Заговори, докато водеше Ларсън към телефона. Франк обичаше да говори.