Най-накрая и Уонк се включи в разговора.
— Били сте в Отдела за издирване на опасни престъпници малко повече от три месеца, госпожо Гелдуиг. Може би ще ни обясните каква беше причината за вашето решение да се преместите?
Когато тя не отговори, Ротем го направи вместо нея.
— Програмата би могла да се счита за по-престижната и по-интересната работа. И въпреки това вие сте се прехвърлили в Отдела.
— Исках да бъда далеч от Мосли. Освен това мисля, че грешите, сър. Тук е истинската работа.
— Знаем със сигурност, че Мосли ти е казал всичко, което има да се казва за Леополд Марковиц и за това, което впоследствие стана известно като Лаена — каза Ротем. — Знаете ли какво означава Лаена, заместник Гелдуиг? Откъде произлиза терминът?
Тя прочисти гърлото си.
— Това е латинската или гръцката дума за прикритие, доколкото си спомням.
Сега Ротем се застави да я погледне в очите.
— И вие издадохте това прикритие, нали? Пропусна да спомене скорошните екзекуции — щеше да поиска адвокат с оглед на тази информация.
— Изложихте няколко хиляди живота на смъртен риск. И всичко това за какво, госпожо Гелдуиг? За седемстотинте хиляди долара в недвижима собственост? За времето, прекарано в Париж? Знаем за тези неща, госпожо Гелдуиг, и ще открием още. Конфискувахме всичкото ви имущество, всичките ви авоари или поточно, госпожа Уонк го направи. В този момент нямате и пукната пара. Сигурна ли сте, че не искате да говорите?
— В полза на държавата — добави прокурорът.
— В ръцете си ни. И нямаш много време да се обясняваш.
Почукването на вратата бе последвано от един помощник, който подаде глава. Трябваше да е нещо важно.
Ротем се изправи и тръгна, преминавайки близо до Гелдуиг. Миришеше на нещо наситено сладко и землисто — парфюм, предназначен да възбуди мъжа. Ефектът продължи дори след като Ротем достигна помощника си, който се извини за прекъсването.
Помощникът, млад мъж в края на двайсетте, му подаде куп листове.
— Движението й из мрежата, сър. Какви файлове е отваряла. Подчертал съм тези, които ни интересуват.
Ротем прегледа списъка с адреси в компютърната мрежа, както и всички директории и файлове, в които Гелдуиг беше влизала през последната седмица. Помощникът добави:
— Можем да се върнем още по-назад, ако времето позволява.
Ротем разлисти страниците в търсене на подчертаните с жълто редове. На четвърта страница показалецът му се спря на тях, а очите му продължиха надолу.
— Какво, по дяволите, е това? Разходи за какво?
— Сърфирала е из архивите със сметки за електричество и вода на убежищата ни, за да провери за промяна в потреблението.
— Което би означавало, че в дадена къща има живот.
Ротем веднага се сети какво означава това, но се сдържа, защото трябваше да потвърди подозренията си, преди да вдигне тревога.
— А какви са тези сметки тук? — попита той.
— Те са за фермата с овошките, сър. Но се консултирах с Програмата за защита на свидетели и според тях в момента там не е настанен никой. — Младежът забеляза, че Ротем внезапно пребледня. — Или пък е?
Гърлото на Ротем пресъхна.
— Свържи ме с Ларсън по телефона. Сега. Веднага! Не му изпращай имейл, не му оставяй съобщение, намираш го по телефона. Трябва да говоря с него незабавно.
Той хвърли поглед към затворената врата на конферентната зала и си помисли, че по отношение на Гелдуиг един куршум в главата ще свърши далеч по-добра работа на данъкоплатците.
25.
Паоло подмина фермата и продължи по пътя. На пръв поглед му се струваше, че информацията, която му бяха дали, е погрешна. Ако се съдеше по вида на къщата — паянтова и забутана встрани от шосето в малка горичка от голи дръвчета. Едва ли бе от типа къщи, които правителството би използвало за убежище. Федералните предпочитаха далеч повече мотели и хотели, военни или обществени сгради, а не порутени селски къщи, изолирани на края на света. За да се защитава такова място бяха нужни поне двама, а може би дори четирима или шестима души, което отново му се стори отвъд финансовите възможности на федералните.
Също така не беше абсолютно сигурен, че следата, която следваше, беше вярна, но задачата му бе възложена от Филип, който бе получил информацията вероятно от надежден източник, и затова трябваше да се придържа към нея. Колко ли свидетели в Сейнт Луис можеха да бъдат защитавани по едно и също време? Той следваше картата и направи пълна обиколка на района, изминавайки почти осем километра, преди да се върне и да изкачи отново стръмното хълмче покрай същата оголена скала, която този път му заприлича на лице — наполовина човешко, наполовина дяволско.