Беше оставил Пени в мотела с вързани зад гърба й ръце, а също така бе пристегнал коленете, глезените и бедрата й по такъв начин, че краката й оставаха изпънати. Превръзката за уста също беше на мястото си.
Беше я оставил върху една кърпа в сухата вана, като бе пуснал водата в мивката и бе усилил звука на телевизора в съседната стая. Отви четирите винта, които държаха дръжката на вратата в банята, и я обърна по такъв начин, че сега се заключваше отвън. Дори и хлапето да се измъкнеше, което според него беше невъзможно, въпреки че никога не можеше да бъде сигурен с децата, щеше да остане в плен.
Намали скоростта и се зае да изучава заобикалящия го пейзаж, който в сумрака на вечерта изглеждаше сякаш поръсен с пепел. Той отби при една кална следа от гуми, спря пред някаква ръждясала метална порта, излезе от колата и я отвори. Въздухът миришеше различно, както леденостудената вода имаше вкус повече на разтопен сняг, отколкото на трапезна вода. Премина през портата, даде на заден и паркира до един жив плет от обрасли с бурени и увивни растения дървета и храсталаци. Оттук следите продължаваха през редици от чворести изсъхнали ябълкови дръвчета, които предизвикваха усещане за хлад във въздуха и предвещаваха наближаващата зима. Нагоре хълмът ставаше все по-каменист и тук-там се виждаха групички дръвчета, които се изкачваха нагоре по билото, а после се спускаха надолу, преминавайки изцяло отляво покрай ронещата се, неподдържана ограда. Накрая стигаха до почти равната земя, където се намираше изчезващата в тъмнината къща, чийто силует в този час едва можеше да се различи. Паоло начерта маршрут през овощната градина към къщата и го запамети, за да може после да се върне обратно при колата по една от двете пътеки.
Сред всички дръвчета той забеляза едно, което щеше да му послужи за наблюдателен пост. Дръвчетата бяха подрязвани и подкастряни през годините, с широки корони, но не твърде високи, за да могат да се достигат плодовете им. Той не можеше да определи дали са живи или мъртви — изглеждаха неподвижни като надгробни плочи и бяха загубили вида си на питомни.
Той се движеше внимателно по пътечките, които разделяха редиците от дръвчета, стоящи мирно като войници. Ту тръгваше, ту спираше, ослушваше се за най-тихия шум, внимаваше за всяка сянка или промяна на светлината. Веднъж достигнал дървото, той се покатери по клоните, откъдето виждаше сивите очертания на къщата. В далечината надолу по десния склон на хълма, сред една обрасла с трева необработена нива стърчеше голяма барака, доилня с метален покрив. Намекът за предстоящия изгрев на луната затопли хоризонта с жълтеникави отблясъци, които се опитваха да пробият сивата пелена от току-що вдигналата се мъгла, сякаш изтеглена от отстъпващата дневна светлина.
Паоло изчакваше момента — основен негов принцип на действие. Работеше сам, точно както Ромеро предпочитаха. Ако бе усвоил нещо до съвършенство, то това беше търпението. Можеше да стои неподвижен с часове, без да обръща внимание на схванатите си крайници или нуждата да се движи. Минаха десет минути, преди да забележи червената мигаща светлина. В друг сезон, при по-топло време, би я сбъркал с някоя светулка, но в средата на октомври, при този вечерен хлад, това съвършено отмерено мигане означаваше наличие на някаква електроника, най-вероятно радио или телефон. Бе прикрепена на височината на колана. Пазач.
Очакването го затопли, понижаването на температурата нямаше никакво значение за него. Информацията се бе оказала вярна: паянтовата селска къща, изглежда, наистина беше скривалище. Особено след като бе забелязал патрула. Но полицията и федералните бяха като термитите — зад всеки един можеше да има още много в гнездото. Да ги преодолее един по един, беше предизвикателството, за което Паоло живееше. Хитрост, ловкост, примамки и работа с бръснача — щяха да са му необходими всичките му умения.
Дори и не помисли да вика подкрепление. Ако се наложеше, щеше да чака часове или дни. Сега му се удаваше възможност и той смяташе да се възползва от нея.
Червеното мигане спря. Или пазачът бе сменил посоката, или телефонът се беше показал за кратко, докато той си е изваждал дъвка, почесвал се е или е навличал някоя дреха срещу студа. Дребна грешка, продължила само няколко секунди, но достатъчна да предупреди дебнещия Паоло. Божия благословия.
Няколко минути по-късно очите му се приспособиха към мястото, където, беше абсолютно сигурен, бе видял пазача, от който беше дошла червената светлинка — голяма черна маса, сляла се със ствола на дървото отстрани на къщата. След това, за негова огромна радост, още една такава маса се придвижи от лявата му страна надясно и после отново наляво. Отне му само няколко секунди да разбере, че светлинката се движи в кръг: пазачът бавно обикаляше къщата по посока на часовниковата стрелка. След осем минути той се появи отново, а първият все още не беше мръднал от поста си в страничния двор. Повторението на всичко това — комбинацията от един движещ се обект и един неподвижен — му подсказа, че има много по-малко пазачи, отколкото беше очаквал. Най-много двама и не повече от трима. След около осем минути се появи отново, продължавайки да обикаля къщата. Тези двамата бяха мързеливи. Типични правителствени агенти. Бяха установили схема, добре замислена, но зле изпълнявана. Това щеше да ги доведе до гибел.