Когато удари часът за действие, той не почувства обичайния прилив на адреналин. Точно обратното: завладя го тихо спокойствие, неотложност, която го накара да извърши едно-единствено грациозно движение — балетно изпълнение с единствен солист, перфектно изиграна хореография на смъртта.
След по-малко от секунда всичко бе приключило — пазачът се задъхваше безмълвно като изхвърлена на брега риба, тялото му се гърчеше в предсмъртна агония, тъй като кървеше от врата. Паоло мислеше да вземе пистолета му, но след като си спомни за лаещото куче, реши да го остави от страх да не вдигне в тревога някой съсед. Въпреки всичко взе телефона му, но го изключи. По-късно щеше да разучи вкараните номера, списъка с повикванията и дори можеше да го използва за едно-две обаждания.
Засега пое ролята на обикалящия пазач, поемайки от мястото, до което беше стигнал мъжът. Стигна до предната врата на старата къща, като се ослушваше за всякакви звуци, идващи отвътре. Чуваше се само отчетливият лай на кучето в далечината.
Обхванат от опиянение, той се втурна право към дървото, зад което се надяваше да намери и убие втория пазач. В последния момент осъзна, че е направил грешка, тъй като агентът излезе от дясната му страна… не където го очакваше.
— Какво има? — попита пазачът шепнешком.
В непрогледния мрак двете фигури бяха просто силуети.
Паоло не отговори нищо, тъй като нямаше никаква представа какъв глас да имитира.
— Ей! Какво става! — попита отново мъжът, този път с ясен и отчетлив глас, може би малко по-напрегнат от преди, вероятно защото, както при някои животни, предусещаше собствената си смърт, без да може да вземе някакви мерки срещу нея.
Паоло направи още две крачки напред, доста по-големи от предишните, сякаш за да изпревари защитните реакции на пазача. В първия момент беше само едно петно в мъглата, а в следващия от него се виждаха размазаните траектории на ударите, които нанасяше, и неумолимото острие, движено с необикновена бързина и ловкост. Пазачът успя да направи два защитни блока, но и двата му струваха дълбоки рани по дланите и китките на двете ръце. Докато си отваряше устата да извика, ръката на Паоло се стрелна и разряза езика и долната му устна. Душейки го за гърлото, Паоло го завъртя и изрита с коляно в кръста, от което охранителят се преви назад, и в този критичен момент му нанесе един яростен и дълбок разрез през челюстите и ларинкса. Алената струя се смеси с мъглата и оцвети кората на дървото в червено.
Той пусна пазача да се свлече като чувал с картофи, без дори да проверява дали е мъртъв. Знаеше какво да прави. Облегна се на дървото и се опита да освободи сетивата си, подобно на цвете, което се разтваря на слънчевата светлина. Всеки звук, всяко полюшване на клоните, всеки шум на листата бе част от него. Очакваше отмъщението — заплашителното инфрачервено просветване на пушката, която следеше дървото и търсеше място по тялото му, което да простреля смъртоносно. Готов беше за изненада, събрал сили да срещне неочакваното.
Той клекна, хвърли бърз поглед на мъртвеца и разтвори непромокаемото му яке. Намери оръжието му, зареди патрон и втъкна пистолета в колана си.
Лаят престана, сякаш кучето бе замлъкнало при миризмата на прясна кръв, донесена от вятъра. Паоло беше маркирал своята територия и кучето мъдро отказваше да го предизвика. В далечината той можеше да дочуе тихото, подобно на жужене от насекомо бръмчене на междущатския трафик. Избоботи и ниско прелитащ самолет. Падналите листа се премятаха и въртяха в краката му, аплодирайки тихо изпълнението му.
Паоло се досети, че няма да срещне отпор. Може би щеше да се изправи пред още някого в къщата, а след него се намираше целта му. Всеки момент очакваше пазачът отвътре да се опита да се свърже с тези от патрула. Не повече от десет или петнадесетминутни интервали на свръзка — такъв беше графикът.
Паоло се придвижваше през тревата, като използваше ъгловатите сенки за прикритие, и пресече моравата по пътя към къщата.
Кучето започна да лае отново, след като носът му бе разкрил истината. Само то, далеч от местопрестъплението, беше станало неволен свидетел на случилото се.