Ако тя го мернеше първа, как ли щеше да реагира? Ларсън не знаеше. Щеше ли да се втурне през тълпата право в обятията му? Щеше ли да избяга? Отново се постави на нейно място и реши, че би избрала да застане точно до пътеката към изхода. По-вероятно би предпочела да хукне натам, отколкото да рискува да се озове лице в лице с него.
Изгуби сюжета на пиесата. Публиката избухваше в смях, а той на няколко пъти пропускаше момента. Продължаваше да обмисля различните причини, които биха я довели тук, но нито една не му се виждаше смислена. Не и тук. Не и в Сейнт Луис. В никакъв случай, освен ако сама не го търсеше.
Шест години. Понякога му се струваха незначителен период, друг път — цяла вечност. Какво ли би могъл да й каже? А тя на него? Дали изобщо й пукаше?
Ларсън отри влажните си длани в крачолите на панталоните си в цвят каки. Ето пак — смехът се понесе на вълни из публиката. Но този път нещо не беше наред: нейният се бе изгубил. Ларсън отново се размърда на мястото си, докато се опитваше да огледа всички възможни изходи. Нямаше и следа от Хоуп, но на известно разстояние зад него двама мъже в тъмни костюми бяха застанали редом с разпоредителя; и двамата усърдно оглеждаха тълпата.
Сред публика от две хиляди и петстотин души бе неизбежно голяма част от мъжете да носят костюми — но не точно като на тези двамата. Консервативни подстрижки, яко телосложение. Големият му се стори познат до втръсване: федерални агенти, какъвто беше и самият той, макар да нямаха нищо общо. Вероятно бяха от ФБР или специалните служби за задържане на издирвани от закона, или пък ентусиастите от Мисури на служба при губернатора? Може да бяха и от Програмата за защита на свидетели? Охраната на федерални свидетели впоследствие бе отделена в специално звено, но до неотдавна беше част от задълженията на шерифската служба.
Ларсън познаваше повечето от хората, но далеч не всички. Познаваше ли тези двамата и дали бяха от Програмата? Силно се съмняваше.
Можеше да предположи, че търсят Хоуп, но здравенякът гледаше директно към него и бе започнал да си пробива път. Отнякъде знаеше кой е редът, кое е мястото — знаеше къде да го намери. Агентът вдигна глава, правейки знак на Ларсън да се изправи и да дойде при тях. Ларсън се престори, че не разбира, и се опита да съсредоточи вниманието си, за да обмисли как ще процедира; изведнъж му просветна, че настойчивото жужене на телефона в джоба му едва ли е било случайно.
Както смехът на Хоуп, така и появата на двамата костюмари в театър „Фокс“ бяха всичко друго, но не и съвпадение.
Изкуши се да погледне телефона си, но не искаше да остава дълго с наведена глава. Стойката на мъжагата и начинът, по който хапеше долната си устна, говореха за разяждащо безпокойство и силна тревога. Определено не беше вежливо.
Някаква жена наблизо се бе поляла обилно с парфюм. Опитваше се да не й обръща внимание, воден от желанието да се забавлява. Едва сега я намери за отвратителна.
Публиката ревеше от смях.
Ларсън реши да погледне за последен път към балкона, после се отказа.
Хоуп вероятно не бе пропуснала нищо. Независимо дали бе забелязала Ларсън или не, сигурно бе мярнала костюмарите. Точно затова бе изчезнала.
Антрактът бе оповестен с вълна от оглушителни аплодисменти. Сцената потъна в мрак. Докато запалят осветлението в залата, Ларсън вече се бе отъркал в четири чифта колене, бе прескочил някаква дамска чанта и бе опрял едрата си длан върху рамото на някакъв непознат.