Ларсън тичаше, сякаш гони влак. Следваше плътно мъжа, а мощните му крака се движеха на границите на възможностите му. Беше в по-добра форма отвсякога. Сутрешните тренировки край реката бяха стегнали мускулите му; ръцете му се движеха като бутала, а дясната, загрята от изстрела, здраво стискаше пистолета. Разделяха ги някакви си стотина метра, но разстоянието намаляваше, ако се съдеше по дишането на другия. Сиво-черното петно, което приличаше на човек, си личеше ясно в мъгливата нощ.
Ларсън продължи да тича още петдесетина метра, преди собственият му глас, дрезгав в съзнанието му, да го запита за Хоуп. Кой я пазеше сега и сигурен ли беше, че нападателят е бил само един. Но преследвайки убиеца, имаше шанс да открие Пени. И Марковиц. Разкъсван от вина и страх, с опънати нерви и миризмата на кордит в синусите, Ларсън намали скоростта и смени посоката. Извади мобилния си телефон, но после размисли.
Компрометиращо. Точно както бе казал Ротем. Колко ли още къртици имаше? Колко ли още тайни бяха изтекли през продънения корпус на Отдела задържане на издирвани от закона? Остави телефона настрана.
С ясно определени приоритети, Ларсън се върна в къщата с намерението да премести Хоуп оттам. На Ротем щеше да му се наложи да се занимава с разчистването. Той и Хоуп щяха да спят, ако успееха да заспят изобщо, в един апартамент в блок малко по-надолу в града, който един приятел на Ларсън се опитваше да му продаде още от средата на лятото. Щеше да каже, че е забърсал гадже в центъра. Ако имаше удобен момент да пробва мястото, то беше именно тази вечер. Щеше да се разбере да му остави ключа. Нямаше да се вижда с никого. Нямаше да контактува с никого. Нямаше да има каквато и да било връзка между него, Хоуп и Службите. Щяха да се справят сами.
Някакво старо куче се разлая, след като се чу вой на кола в далечината.
Мислите се надпреварваха в главата на Ларсън. Влезе вътре да я потърси.
26.
Заслепен от разяждащите химикали в дясното му око, Паоло държеше волана с една ръка, а с другата беше покрил раненото си око, за да блокира размазания двоен образ, който превръщаше междущатската магистрала в дъга от разноцветни издължени светлини.
Отправи се към мотела, но някъде по пътя изпусна завой и накрая излезе от шосе 270 юг на Манчестър Роуд, което гъмжеше от автомобили дори в този късен час. Отправи се на изток, мина покрай струпаните нагъсто търговски центрове и вериги магазини. Забеляза бензиностанция Shell отляво, отби с надеждата да намери тоалетна, в която се влиза отвън, но откри, че ако иска да измие лицето си с вода, ще му се наложи да влезе вътре, което означаваше свидетели и охранителни камери.
После забеляза автомивката на самообслужване — само три минути го деляха от спокойствието и възможността да се овладее, а може би дори и да изплакне лицето си. Но да си заклещва колата в автомивката — нямаше никакъв смисъл. Излезе отново на пътя и видя ресторант „Макдоналдс“. Отби до мястото, където се приемаха поръчки за из път. Окото му щипеше, пулсираше и сълзеше. Поръча си картофи, защото знаеше, че все нещо трябва да си купи, както и голяма чаша вода без лед.
Изчака рестото си на първото гише, с наведена надолу глава и вдигната ръка, положена върху лицето. Можеше да направи впечатление, ако пропуснеше да си вземе рестото от двата долара. Веднъж получил поръчката си, хвърли картофите на седалката до себе си и подкара да намери място за паркиране. Подаде глава през вратата на автомобила и наплиска окото си. При досега с водата стисна зъби от парещата болка.
Изправи се, включи вътрешното осветление и се погледна в огледалото за обратно виждане. Видя червена, подпухнала кожа, от която се стичаше жълтеникава течност. С треперещи пръсти разтвори противящото се око, събра кураж и го докосна в опит да го прочисти. Но пластмасовата му контактна леща се беше стопила и залепнала за него. Разтресе се от неподправен ужас. Сляп? Краят на кариерата му. Щеше да бъде изпратен да мете ямите с пясък на голф игрището с осемнайсет дупки на Ромеро.
Страхът предизвика още повече болка, а болката още повече страх.
Знаеше, че трябва да измъкне лещата. Да я остави, означаваше да рискува инфекция, възможна слепота и непоносима болка. Наведе се от колата, отново наплиска лицето и окото си с вода и отново се сгърчи от болката. Бъркаше вътре с пръсти, стискаше и натискаше, но без резултат. Щеше да припадне от неописуемата болка. Лещата бе залепнала за окото му. Не можеше да направи нищо.
Трябваше да се добере до мотела. Трябваше да се оправи с малкото момиченце. Трябваше да се оправи с окото си. И все още не беше решил въпроса с Хоуп Стивънс, или Алис Стивънсън — мишената.