Пристъпи навътре и се озова в малка баня. Грабна чифт латексови ръкавици от някаква отворена кутия и ги сложи. Кучетата продължиха да се надвикват с алармата. Врата след врата, той премина покрай два кабинета за прегледи, офис и чакалня. Мястото миришеше на суха кучешка храна, лекарства, дезинфектанти, талаш от кедрово дърво, урина и изпражнения.
Засече времето от влизането си и изчисли, че му остават не повече от пет минути, докато пристигне полицията. В Ню Йорк Сити или Лос Анджелис може би щеше да разполага с двайсет-трийсет минути, но не и тук, в Централна Америка.
Откри склада за лекарства, където намери няколко заключени шкафчета и използва някакъв уред за операции от неръждаема стомана, за да ги отвори. Съсредоточи здравото си око в сумрачното пространство на помещението: рафтовете бяха наблъскани с хирургически инструменти, увити в парчета плат. След като насочи вниманието си върху второто шкафче, забеляза, че ръкавицата на дясната му ръка е скъсана. Отпечатъци! Обърна се назад в опит набързо да си спомни всички повърхности, които беше докосвал. Кога се беше скъсала?
Както и очакваше, идиотите вече бяха включили сирените си. Той чу засилващия се вой, който обаче бе все още твърде далеч.
Вторто шкафче също не му се опъна.
Прегледа петте рафтчета с лекарства, като четеше основните съставки, а не имената им, тъй като ветеринарите наричаха лекарствата си по различен начин.
Прибра в джоба си няколко силни антибиотика и най-накрая, слава богу, откри синтетичен опиат — болкоуспокояващо.
Искаше му се да намери и някакъв мехлем за мехурите по лицето, но не можа. Стъклата се окъпаха в светлините на патрулната кола, дошла много по-рано, отколкото беше очаквал.
Забърза по коридора към прозореца, през който бе влязъл, но не се насочи към колата си, а към горичката на хълма зад малката клиника.
Няколко минути по-късно глътна на сухо две от големите болкоуспокояващи хапчета и изля малко физиологичен разтвор на отеклото си лице.
Без да спира и за миг, продължи нагоре през гората и стигна до една морава, простираща се зад три големи къщи, всичките с гаражи.
Гаражите означаваха коли или поне колелета.
От мястото, където се намираше, можеше да види светлините на патрулната кола, които обливаха лечебницата в синьо, червено и бяло.
Болкоуспокояващите нямаше да подействат, преди да е изминал половин час, а за това време той се надяваше да се е върнал в мотела с автобус. Вярваше, че усещанията му ще бъдат притъпени от допира на хладния бръснач и наказанието, за което толкова силно копнееше.
Трябваше да продължи да се занимава с малкото момиченце.
Чудеше се колко ли е корава, колко ли силно иска свободата си и дали притежава куража да махне стопената леща от отеклото му око.
29.
— А сега какво? — попита Хоуп, притиснала до себе си един малък вързоп с дрехи и бельо. — Ако искаш да изпера и твоите, ще трябва да ги съблечеш.
— Не, благодаря.
— Ще ти е от полза.
— Имам само тези — уведоми я Ларсън.
— Точно това имам предвид — отвърна му тя. Беше рискувал едно бързо спиране, за да купи и на двамата някакви дрехи. Сега тя слагаше за пране старите.
Апартаментът, в който се бяха настанили, гледаше към строежа на новото бейзболно игрище на Кардиналс, а отвъд него се виждаха малките движещи се светлинки по магистрала 40. От ъгъла на хола се откриваше изглед към някакво казино на Мисисипи, грозотия по мнението на Ларсън.
Той облече набързо долнището на анцуга и суичъра си. Дрехите им се събраха в пералнята съвсем точно.
Стори му се, че това е някакъв знак. Замисли се дали това няма да е първата нощ, която щяха да прекарат заедно.
Чу я да наглася програматора. Изглеждаше по-спокойна.
Тя се върна в кухнята и претърси хладилника и шкафчетата, но там, естествено, нямаше никаква храна.
— Ще трябва да поръчаме нещо.
Питаше се дали нейната непринуденост е резултат от душа или от нападението срещу нея. Или просто е осъзнала факта, че сега той представлява единственият реален фактор за спасяването на дъщеря й. Или също като него чувстваше, че нещата са много по-дълбоки, отколкото изглеждат.
Тя се отпусна в един стол и постави лакти на масата.
— Да си представим, че никога повече не ми се обадят — започна тя отдалече. — Какво ще предприемем, за да я намерим?
Ларсън седна на стола срещу нея.
— Този случай има две страни. Нашият шанс, печелившата ни карта си остава Марковиц.
По пътя насам й беше разказал всичко, което знаеше за Марковиц. Сега вече Хоуп познаваше в детайли технологичните аспекти на казуса „Марковиц“.