С коляното се закрепи за ръба на ваната, претърколи се през него и падна по лице на пода, разплисквайки малко вода от ваната. Когато се изправи, забеляза, че водата на пода розовее. Носът й пулсираше от болка, а заедно с него и тя — един приглушен безсмислен вик се изтръгна през вързания на устата й чорап. Малката локва вода растеше, докато тя продължаваше да коленичи. Умряла муха се носеше покрай нея. Това я накара да направи опит да се изправи.
Коленете й обаче не се подчиниха и тя рухна, стоварвайки се с трясък върху тоалетната. Колкото и да се опитваше, не можеше да достигне парчето от чашата, скрито в чорапа й. Отне й няколко минути да почувства отново краката си. Силите й се възвръщаха, започна да рита и да се върти в кръг, опитвайки всичко, за да скъса тиксото около глезените си, но то се държеше.
Мокра до кости, по-решена отвсякога, тя се изправи, запази равновесие и заподскача към вратата на банята. Когато я стигна, се преви като пингвин, за да използва все още залепената си зад кръста дясна ръка и да отвори вратата. Беше заключена.
Спомни си, че човекът с белезите беше обърнал бравата. Откъм нейната страна в момента на мястото на дръжката зееше дупка. Но Пени познаваше тези врати. Неведнъж се бе заключвала пред стаята си, а после наблюдаваше как майка й изпълнява номера „закачалката за дрехи в ключалката“, за да отвори вратата.
Пени се завъртя и заподскача като заек. Огледа се за нещо, което би й послужило — карфица или пирон, което да натика в бравата и да освободи ключалката. Ето го и него: на отсрещната стена на банята се белееше тънко парченце от някакъв сребрист метал. Тя помръдна, а то последва движението й — оказа се огледален образ на собствения й колан.
Въпреки че ръцете й бяха залепени на талията с тиксо, тя напипа колана и го изсули към пръстите си. Катарамата се закачи на последната гайка. Но тя се намираше достатъчно близко, за да може пъргаво да я разкопчее. Процесът не премина гладко. На два пъти губеше равновесие и падаше върху тоалетната само за да се изправи и да продължи опитите си. Най-накрая катарамата се откопча и Пени подскочи напред, надявайки се да успее да се нагласи удобно, преди да постави металното езиче на колана в ключалката. Натисна, но нищо не се получи. Натисна отново. Щрак!
Трябваше да притисне ръка към дръжката и да я натисне надолу, за да превърти. Нужни й бяха четири опита, преди най-сетне вратата да се отвори и да открие спалнята, осветена само от редуващите се кадри по телевизора.
Лицето й се озари от усмивка: беше успяла. И още по-добре — беше успяла сама. Заедно с ужаса и страха, които изпитваше от мисълта за неговото завръщане, се появи и едно тържествуващо усещане за успех. Обикновено мама вършеше всичко — казваше й какво да прави и вземаше всички решения. По някакъв начин този единствен подвиг — да изплува от ваната и да спечели свободата си — беше най-хубавото чувство, което някога бе изпитвала.
Не искаше нищо друго, освен да намери майка си и да й разкаже всичко, което бе преживяла, всичко, което бе постигнала. Пени заподскача към вратата на мотелската стая, твърдо решена да отвори и нея. Беше й провървяло; защо да спира сега?
Тъкмо минаваше покрай леглото и телевизора, който бълваше новини, когато вратата потрепери.
Тя спря и застина.
Вратата не просто сякаш се тресеше, тя се тресеше. И не шумният телевизор бе причината за това.
Искаше да се обърне и да се върне обратно в банята, би дала мило и драго да изтрие тъмното водно петно, което се процеждаше изпод вратата, а също и мокрите стъпки от подскачането по килима. Но краката й отказваха да помръднат, не искаха да й помогнат.
Вратата се отвори.
Тя изпищя и отново писъкът й беше приглушен.
Не беше той.
В примигващата синя светлина на телевизора тя видя осеяното с мехури лице — червено и сълзящо, — лице на двукрако чудовище.
31.
Когато слънчевите лъчи заиграха по водите на Мисисипи, чийто покой смущаваха единствено дирите на тромавите траулери, Ларсън и Хоуп закусваха франзели, увити в импрегнирана хартия, и пиеха портокалов сок направо от пластмасовите бутилки на втория етаж в сградата на „Гросман — желязо и стомана“ — пет акра мръсотия, отделени за купищата старо желязо. Отвъд двора се издигаше масивна десетметрова стена, издигната преди четирийсет години от инженерните части на армията, за да удържа прииждащите през пролетта води на реката.
Скип Гросман беше стар приятел на Ларсън от отбора по гребане на езерото Крев Кьор. Пазачът Майк, който бе нощна смяна и вардеше на входа на двора, познаваше Ларсън достатъчно добре, за да го пусне вътре. Не за пръв път Ларсън водеше свидетел за някой друг час в този тухлен комплекс, появил се на брега на Мисисипи в първите дни на индустриалната революция.