След миг изкрещя. То залепна на пръста й като лепкава слуз и когато разтръска ръката си, жълтеникавото гноясало топче падна на пода на банята.
— Извадих го! — каза тя — Извадих го! — И без да мисли, замалко да го прегърне, но бързо се опомни и се отдръпна.
— Да, извади го — каза той, като сподави вика си. Здравото му око се срещна с нейните за миг. И двамата не знаеха какво да кажат.
* * *
Уреченият час — 14:37 — наближаваше. Паоло често поглеждаше часовника си. Здравото му око се въртеше ту към летището в далечината, ту към въздушното пространство над него, ту към огледалото за обратно виждане. И пак отначало. Беше покрил раненото си око със спортна лента като импровизирана превръзка.
Всичко беше подготвено веднага след като съобщи, че е напълно сляп с едното око. Надяваше се, че Филип просто ще реши да му изпрати партньор, вероятно с медицински принадлежности, за да може да се придържа към първоначалната уговорка. Идващият самолет означаваше или тревога за състоянието на заложника, или загуба на доверие в него. Затова очакваше приземяването, превърнал се в кълбо от нерви. Бъдещето му беше в ръцете на други, единственият му изход беше да се качи на самолета и Паоло с отчаяние почувства, че положението е излязло от контрол.
Първата кола, която видя, вероятно беше фалшива тревога. Паркира встрани от двупосочния път на север от летището в кална отбивка пред ремонтна работилница или плевня. Въпреки че никой не слезе от нея, Паоло продължи да я следи.
Но втората кола, тъмна, с четири врати, която приличаше много на първата, накара сърцето му да се разтупти. Не можеше да си спомни добре, но мислеше, че някъде вече е виждал тази кола. Тя подмина входа на летището. После обаче даде назад и влезе. Спря пред единствения хангар, където слезе мъж със спортно яке. Миг по-късно автоматичната врата на хангара започна бавно да се отваря и колата влезе вътре. Това значеше, че зад волана има втори човек.
Още преди вратата на хангара да се затвори, Паоло беше запалил колата. Откачи се от крика и даде назад през малкото мостче. Тръгна на юг по селски път, през нивите — маршрут, който предварително бе избрал за бягство. Около него имаше хълмове и гори. Идеално място да се отървеш от опашка, ако се наложи. Той караше бързо, но без да прекалява, като гледаше ту пътя отпред, ту този зад него.
Ченгета или федерални — нямаше значение. Филип ясно му беше казал какво трябва да прави, ако нещо се обърка.
Радиозатъмнение — никакви телефони, никакви опити да се свърже с имението. Никакви имейли. Никакви факсове. Той беше сам, а единствената му мисия беше да заведе малкото момиче в имението колкото се може по-скоро. Като минаваше през рекичката за втори път, той намали и хвърли мобилния си телефон през прозореца във водата, като изключи всякаква възможност да бъде засечен. Телефонът тихичко цопна и изчезна.
Той и момичето бяха сами. С ранено или здраво око, той имаше задача и възнамеряваше да я изпълни. Почувства странно облекчение. С Божията милост, беше дарен с възможност да изкупи грешките си и да се докаже.
Превали билото на един хълм, докато планираше как да се отърве от откраднатата кола, в случай че вече е съобщено за нея. Опитваше се да не мисли за това, което току-що бе видял на летището, и колко голяма беше вероятността да бъде заловен.
Опита се да не мисли какво ще прави, ако Филип му нареди да убие малкото момиче.
34.
За невероятно кратко време доктор Милър проследи интернет достъпа на Марковиц от мрежата на университета до ай пи адрес във Флорида. Въоръжен с този адрес, изпълнен с надежда, че теорията му за връзката Марковиц-Ромеро-Пени ще издържи, Ларсън закара Хоуп до Спрингфийлд, откъдето взеха чартърен полет на „Кинг Еър“ до Тампа. Това източи кредитната му карта и го принуди да се обади за „безлихвен жилищен кредит“.
Късно същия ден Ларсън мина с кола под наем покрай неподвижната вятърна мелница на една ферма за добитък, която стърчеше самотна в полето. Бе заобиколена от тучна зеленина, безмилостно унищожавана от сив дългорог добитък, чиято вълна никак не подхождаше на жегата във Флорида.
Високо над равния зелен хоризонт се издигаха двадесет и пет метрови стоманени стълбове, по които бяха накачени мощните халогенни лампи по магистралата, насочени към детелината и местата за почивка. Благословия в сезона на ураганите може би, но истински трън в очите през останалото време. От време на време, издигнат подобно на костелив пръст към облаците в небето, в далечината се извисяваше строителен кран. Пръснатите из полето стълбове с телефонни клетки също се издигаха от зелената джунгла като изоставени нефтени сонди. Единственото друго нещо, което нарушаваше съвършената синева на небето, бяха високоволтовите кабели, опънати покрай магистралата. Това бяха образите, които хващаха окото по междущатска магистрала 75 на юг от Тампа: оранжеви конуси, маркиращи ремонт, малки черни катранени кръпки насред морето от барутеносив бетон, гора от комини, бълващи дим в далечината.