— Чарли — каза той, без да си даде труда да се представя. — Тук ли е лодката на Валенти?
Замълча, докато слушаше какво му казват, и попита:
— Какво? Преди няколко минути, прав ли съм? — продължи, след което спря отново. — Така си и мислех.
Затвори, бутна телефона и пийна от чашата си.
— Един от твоите хора е изкарал лодката преди по-малко от пет минути.
— Ето ти и променената поръчка.
Ларсън погледна мобилния си телефон. Нямаше обхват. Оправи сметката с бармана и използва единствения обществен телефон в хотела да се обади на Томи Томелсън, но се свърза с гласовата му поща. После опита да се свърже и с Хоуп, но попадна в претоварена мрежа. Операторът му каза да опита отново.
Когато Ларсън се върна в бара, Монтгомъри се бе облегнал назад и непохватно рисуваше фигурки върху изпотената чаша. Ларсън се оплака от мобилните услуги на острова.
— Всичко е божа работа тук — съгласи се Монтгомъри. — Имаше един превозвач, който беше по-добър от другите, но бога ми, не се сещам кой беше.
— Кога си получават ястията?
Загоряла възрастна жена с опъната от много пластични операции кожа, гледаше Ларсън и пиеше бистър коктейл. Запита се какво ли означава това, че седемдесетгодишни бабички се опитват да го свалят. Той се подсмихна неловко.
— Всяка вечер в седем часа — каза Монтгомъри и провери часовника си. — Имаш да убиеш десет минути.
На Ларсън не му допадна особено подборът на думите.
— Кой я доставя?
— Тази вече сигурно е Орландо.
— Не му казвай нищо за това. Искаме доставката да протече както всяка вечер.
— Разбрах — каза Монтгомъри. — В южната част на плажа има път отдясно. Следвай го, докато свърши. „Пясъчния долар“ е вторият отляво. Означен е. Искаш ли голф карта ми?
— Ще вървя пеша.
— Орландо ще пристигне с неговия карт няколко минути преди седем — каза възрастният човек. — Не прави нищо, преди да си е отишъл, разбрано? Той е добро дете. Не му трябват неприятности.
Стиснаха си ръцете и Ларсън си тръгна.
37.
— Доктор Маркобиц?
— Кой е?
Обезпокоена, че действията й могат да струват живота на Пени, Хоуп се чудеше как да отговори на въпроса, така че да намеси и себе си. Пръстите й защракаха по клавиатурата. Накрая написа:
— Една майка. Ромеро отвлякоха дъщеря ми. Нуждая се от вашата помощ.
„Не. Не мога да ви помогна“.
— Оставихте портала отворен с някаква цел.
„Да“.
— Значи искате да ми помогнете. Както и аз на вас. Дъщеря ми при вас ли е?
„Не“.
— Трябва да ми помогнете.
Не последва отговор, курсорът трептеше като мигащо око.
„Те отвлякоха внука ми, Адам. Ако дъщеря ми и нейното семейство се обадят в полицията, заплашиха, че ще го убият. Спасете внука ми и съм готов на всичко“.
Хоуп се взря в мигащия курсор на екрана, пръстите й внезапно застинаха. Отговорът му беше толкова неочакван, че тя не знаеше какво да прави. Накрая написа единственото, за което можа да се сети:
— Къде е дъщеря ми?
Въпросът стоеше на екрана, курсорът мигаше. Тя чакаше неговият текст да се появи под нейния.
„Проследете електронната поща“.
Докато протягаше ръце към клавиатурата, диалоговият прозорец внезапно изчезна. Първо си помисли, че е неизправност. Милър още беше на телефона и тя го попита:
— Какво стана току-що?
— Прекъсна. — Тя дочу яростното тракане на клавиатурата. — От негова страна — докладва Милър. Почти незабавно се чу: — По дяволите! — Извика като човек, който не е свикнал да псува. — Току-що те засякоха!
— Какво?
— Изключи машината! Прекъсни връзката веднага!
Хоуп се изправи от края на леглото, клавиатурата се изплъзна от скута й и се стовари на килима. Втурна се към дистанционното на телевизора, поставено на малката кръгла маса до прозореца. Започна да натиска копчетата, но нищо не стана, и тогава разбра, че го държи обратно. Обърна го, натисна МЕНЮ и започна да се рови в опциите. Когато включи телевизора на режим ПРЕДАВАНИЯ НА ЖИВО, даваха епизод от „Сейнфилд“.
— Доктор Милър? — попита тя, като се върна на телефона.
— Засякоха те. Разбираш ли?
— Проследете електронната поща — каза тя и повтори онова, което бе прочела.
— Порталът трябваше да е отворен, нали разбираш, необезопасен, за да можем да направим това. — Той говореше, сякаш се извинява сам на себе си. — Щом те засекат, отиват директно до машината, която ползваш. Нямаше какво да направя.
— За каква електронна поща говореше той? — повтори тя.
— Предоставихме им уникалното ID на компютъра ти.
Тя си помисли за Ларсън.