— Наредено ми е да ти предам, че сме загубили чичо Лео.
Ларсън захвърли кърпата в кошчето и се чу да измърморва: „Ох, мамка му“.
2.
Ларсън бе посрещал хора от частни самолети и преди: някой и друг началник; важни клечки от Програмата за защита на свидетели; един-двама под прикритие, толкова можеше да си спомни. Но самият той никога не бе летял с частен самолет. Макар поводът за полета да бе изчезването на човек и напрежението в резултат на това да бе осезаемо, той можа да остане безразличен. Кожените седалки с размер, присъщ за първа класа, обгръщаха удобно едрото му тяло. Дървена облицовка, лъсната като арматурното табло на ягуар, ограждаше монтиран в стената плазмен телевизор, който в момента показваше маршрута на полета и местоположението им над земята. Вероятно би се справил и с видео, ако някой от агентите изпиташе желание да се забавлява. Имаше дори телефон, който никой от тях нямаше разрешение да използва. Смайваща обстановка, въпреки отсъствието на храна и напитки, освен бутилирана вода, и преобладаващото настроение на присъстващите, двама от които бяха на ръба на нервна криза.
На Ларсън му се искаше родителите му да бяха живи, за да им разкаже за това, но бе загубил и двамата, станали жертви на бичовете на двайсети век: баща му — на пушенето, майка му — на алкохола. Някога бе имал сестра, но тя бе преживяла някакъв срив още в гимназията и бе избягала от дома, без оттогава да прати вест за себе си. Никога не бе използвал уменията си за проследяване, за да я издири, и се питаше дали някой ден ще го направи.
Причината да пътува с този самолет бе пълна загадка — чичо Лео бе изчезнал. Къде и как, все още не му бе обяснено. Но обещанието да го върнат колкото се може по-скоро, и то пак с частен самолет, повлия на решението му да не се отказва от тази задача. Малцина можеха да осигурят правителствен самолет за толкова кратък срок; още по-малко онези, които да го сторят за лице с неговия ранг — заместник-шериф. Считаха го за малко повече от ловец на глави, тогава защо бе това специално отношение? Беше решил да приеме положението въпреки склонността си да подлага на съмнение заповедите и да причинява главоболия на висшестоящите, защото подозираше, че зад заповедта стои Скот Ротем — прекият му ръководител и началник. Нито един от придружителите му обаче нямаше да го потвърди.
Отново се замисли за смеха на жената във „Фокс“ и паниката, която бе предизвикал у него. Изсмя се на глас от този полет на въображението си, прикривайки с ръка широката усмивка, озарила лицето му, възможно най-нездравословното нещо. Защо тя и защо сега?
Агентите го изгледаха така, сякаш бе длъжен да им обясни шегата. И двамата му пазачи носеха документи от Министерството на правосъдието. По-възрастният — този с болезнения поглед, отговаряше на едно от имената, които звучаха познато на Ларсън: Уилкокс. Ларсън познаваше няколко души с това име; единият бе треньор по атлетика в частен колеж, другият — бивш заместник в Службата за задържане на издирвани от закона, за когото се говореше, че е сред най-надеждните и най-забавните партньори. Този тук не бе нито единият от двамата и докато Ларсън бе започнал да изпитва лека умора, Уилкокс посрещна настъпването на единайсет часа неподвижен и напълно буден в тапицираната седалка, сякаш на нея имаше нещо, което го държи изправен. Пръстите му чаткаха агресивно по клавиатурата, сякаш лаптопът го ядосваше по някакъв начин или пък това, което набираше, бе завещание.
— Какво става с Хемптън и Стъбълфийлд? — внезапно запита Ларсън. Двамата бяха оцелели след раняването, бяха преместени и назначени в неговото звено на отряда за задържане на издирвани от закона. Ларсън зависеше от тях. — Те извикани ли са? Уилкокс стисна устни и отново се зае да пише.
— Ще разбереш, когато стигнем.
Ларсън се загледа през прозореца, където черната пелена на нощта се наслагваше със собственото му отражение — дълбоко разположени зелени очи, устни, присвити в постоянна насмешка, и кожа, която се нуждаеше от бръснене. Отдолу проблясваха светлинките на градове — малки и скупчени. От горе светът изглеждаше толкова прост.
Предложението на Хоуп преди шест години бе само по себе си достатъчно директно. Инцидентът с автобуса и неуспялото покушение върху живота й бяха принудили шерифската служба да настоява за незабавното й включване в Програмата за защита на свидетели: необичайна, но не и нечувана мярка преди съдебен процес.
В предложението на Хоуп нямаше нищо романтично или сантиментално вероятно защото също като него се страхуваше, че ги наблюдават. Никога нямаха време да бъдат само двамата. Докато Ларсън се явяваше на брифинги по повод инцидента с автобуса, Хоуп бе настанена в тайнствено убежище — Орчърд Хаус, стара селска къща извън града — охранявана от неговия екип, което допълнително намаляваше шансовете му с нея. С течение на времето нейната самоличност се размиваше и постепенно Хоуп Стивънс щеше да престане да съществува; дори и за Ларсън.