Нощта на Хелоуин беше достатъчно оживена, но светлините на линейките бяха примамили местните жители като нощни пеперуди. Петдесет, а може би повече се бяха скупчили, задържани да не влязат от персонала, състоящ се от колежани в техните зелени блузи за голф.
Вечерният въздух на Флорида му се стори задушен като нощите в Сейнт Луис през август. Разхлаби яката си, но разбра, че не платът го кара да се задушава. Беше окачил федералната си значка на ремъка за документи около шията. Тя се удряше в гърдите му. С пресъхнало гърло, отправи предупреждение към себе си да не разкрива нищо. Обучен в изкуството да лъже, за да защити самоличността на свидетел, той прекоси навеса и за пръв път привлече внимание върху себе си.
— Вие! — извика по-възрастен мъж, облечен в измачкана униформа. Копчетата на ризата му бяха закопчани накриво, яката се подаваше под разхлабения възел на черна вратовръзка.
Носеше стикер с надпис „Началник“. Имаше костеливата фигура на сержант кашик. Образът се допълваше от късо подстриганата побеляла коса и неизбежния крив нос. Но годините го бяха накарали значително да омекне. Бирите, изпити в задния двор на дома му, бяха накарали бузите му да увиснат като самар. В каменния му поглед се четеше презрение и едва сдържано раздразнение от това, че нощта му е прецакана безвъзвратно.
В тълпата имаше много малки деца. Човекът паяк, Жената котка, Звездните рейнджъри. Ларсън преглътна сухо, разбирайки, че няма начин да изкараш началника на полицията от дома му заедно с всички автомобили за спешна помощ за нещо по-незначително от престъпление срещу личността.
Отвъд тълпата, която задръстваше единствения път до „Гаспарийя“, Ларсън видя подредените броня до броня коли, които се точеха на повече от петдесет метра след знака „Стоп“ на кръстовището. Сред заседналите коли се открояваше микробусът на „Новини 7“, чиято недодялана антена стърчеше през покрива като огромен тирбушон.
Присъствието на микробуса на телевизията подсказа на Ларсън, че е изостанал поне с час от онова, което се е случило тук.
Началникът на полицията примижа към значката му и каза:
— Елате с мен. — Това не беше покана. — На почивка ли сме? — попита началникът саркастично, като забеляза значката на Ларсън от Шерифската служба.
Бледа, изнервена женица в хотелска униформа зад регистратурата привлече вниманието на Ларсън. Изглеждаше зле и той мигновено се почувства по същия начин.
— Какво става тук? — попита Ларсън.
— Мислех, че аз съм този, който задава въпросите — каза началникът, след което направи безсмислен опит да спре и да се ръкува. Стисна ръката му прекалено силно. — Флойд Уотърс — представи се началникът. — А вие сте…
— На гости на приятели — каза Ларсън. — Видях екскурзиантите.
Началникът посочи пътя.
Черно-бели снимки висяха по стените на хотела и говореха за друга ера. Бели рокли и дървени стикове за голф. Деца с три четвърти чорапи и папийонки.
Началникът зави наляво в горната част на стълбите.
— От къде сте?
— Вашингтон. — Ларсън излъга лесно, защото беше използвал този град достатъчно често. Нямаше желание да се идентифицира като човек от Отдел за издирване на престъпници точно сега.
— Къде живеят приятелите ви?
— При залива. Но предпочитам да не ги замесвам в това.
— Обзалагам се, че е така.
Началникът грубо избута един от подчинените си. Ларсън потръпна при мисълта за гледката на просналата се жена. Наведе глава, не можеше да се застави да погледне.
— Докторите стабилизираха белия мъж и го откараха с линейка. Единият куршум беше попаднал в крака му. Другият в белия дроб.
Белият мъж. Описанието отекна в главата на Ларсън: Томелсън.
Мъртвият мъж на земята имаше средиземноморски тен. Явно не бе от достатъчно чистокръвна порода за Флойд Уотърс. Беше получил куршум под брадичката, който трябва да го е убил наместо. Томи или бе стрелял клекнал, или от пода.
— Каза ли нещо? — попита Ларсън — Този, който оцеля.
— Беше в безсъзнание, когато го видях — отговори началникът.
Началникът посочи със зацапания връх на черната си обувка 9-милиметровата берета на Томелсън, която се подаваше изпод леглото, и каза:
— Това е 92FS. Използват го военните и федералните. — Той погледна към Ларсън и каза драматично: — Ще задам този въпрос веднъж и само веднъж. Познавате ли този бял мъж?
— Ще ми дадете ли име, или трябва да позная работата му?
Едрият мъж се приведе с явната мисъл, че може да уплаши Ларсън.
Вратите на шкафа висяха отворени. Ларсън забеляза дистанционното на телевизора на леглото и освен това, за своя изненада, преобърната клавиатура на килима.