„Ларс… аз съм.“
Тя звучеше задъхано и уплашено.
„Случи се нещо с твоя приятел. Беше ужасно. Каквото и да правиш, не ходи в хотела. Аз съм в един бар. Казва се «Темптейшън». В зелено и бяло. Срещу колелата под наем. Ще остана тук…“
Тя замълча за миг. Той усети как си поглежда часовника.
„… най-много час. След това не съм сигурна. Обади ми се или ела.“
Тя отново замълча.
„Побързай.“
„За да изтриете това съобщение, натиснете седем. За да го запазите, натиснете девет. За да отговорите…“
Ларсън прекъсна линията, провери кутията със съобщения на своя блекбъри и видя двете пропуснати повиквания, второто от които бе направено петдесет минути по-рано, докато още беше на лодката на Томелсън. Ядоса се на себе си, че не е включил звука на телефона.
Докато обикаляше малкото селце в търсене на колела под наем или на тента в бяло и зелено, той й се обади. Този път тя вдигна. Тъкмо започнаха разговора, когато тя изскочи пред очите му.
Влезе в колата и това беше първият момент, в който можеше да се отпусне от часове, и едва не припадна.
— Аз съм виновна за всичко. Прецаках го. Милър ме предупреди, че могат да ме проследят. Но исках да…
— Милър?
— Отбий някъде. Трябва да поговорим.
Ларсън тръгна право към обществения плаж. Хоуп му разказа за кратката си връзка с Марковиц, осъществена с помощта на Милър. И бързото й засичане. Тя описа с детайли действията на Томелсън в хотела. Ларсън й разказа за престрелката в Усепа и спънката, която се получи. Той посочи лаптопа в краката й и Хоуп се приготви да работи на него, докато си говореха.
— Семейството му трябваше да ни осведоми за внука — каза Ларсън. — Това обяснява всичко.
— Марковиц мъртъв? — Осмисли го. Животът на Пени бе обречен. — Трябва да е запазил някакъв диск, да се е подсигурил за всеки случай.
— Огледах. Нищо не видях. Претърсих го, защото мислех, че има USB стик. Нищо. Затова взех лаптопа.
— Списъкът трябва да е на хард диска — каза тя, вече включила лаптопа. — Въпреки че само по себе си това не ни помага особено.
— Може да помогне на други.
Ларсън мислеше за системата, която укриваше невинните от убийците, които бяха на свобода, за извратената логика на всичко това и доброволното си участие в него. Сега плътта и кръвта му бяха станали част от това и му се струваше, че е изкупление за неуспешния му опит да оцени правилно моралната страна на въпроса. Той с такава готовност се беше концентрирал върху Хоуп и върху Пени, че едва сега осъзна огромната значимост на предотвратената продажба на Лаена. Навън сигурно имаше не десетки, не стотици, а хиляди като Пени. Мнозина от тях вероятно се бяха вслушали в предупрежденията и бяха избягали от домовете си и сега бе трудно да ги намерят. Стотици? Хиляди? Но дори и те още носеха имена, които фигурират в онзи списък, на кредитни карти, чекове, банкови сметки, регистрации на коли, училищни документи. Колко от тях притежаваха волята да зарежат всичко това? Колко от тях никога не бяха чували или разбрали за предупреждението? Колко от тях бяха изложени на опасност?
— Ако ти си Ромеро — размишляваше Ларсън — и си скрила този стар човек на отдалечен и недостъпен остров, от който няма път за бягство, какви мерки щеше да предприемеш, за да си сигурна, че човек като мен няма да избяга със списъка?
Тя помисли върху това.
— Ако аз отговарям за това, ще искам да виждам резултат всеки ден. И няма да му оставя единственото копие от този списък.
— Точно така.
Хоуп изведнъж разбра.
— Проследи електронното писмо! Всяка сутрин Марковиц е изпращал най-новата част от дешифрирания списък.
Пръстите й яростно забарабаниха по клавишите. Мониторът обливаше лицето й с бледа светлина.
— И няма да повериш нещо толкова ценно като Лаена в ръцете на подчинените си — каза Ларсън. — Не и когато струва десетки милиони долари. Трябва да бъде изпратено директно на теб. На Ромеро.
— „Проследи писмото“ — повтори тя. Ръцете й замръзнаха над клавиатурата. — Мамка му!
Ларсън я погледна, после отново обърна поглед към тъмния плаж.
— Каза, че с него е имало и компютърен спец.
— Поне така изглеждаше — каза Ларсън. — Млад мъж. Специалист. Не мога да кажа със сигурност.
— Е, това е ясно — каза тя и плесна лаптопа. — Работата на този младеж не е била само да наглежда напредъка на Марковиц, но и да изтрива файловете… да намали шанса Лаена или писмата да бъдат задигнати, ако наистина намине някой като теб.
С показалец тя начерта линия на запотения прозорец. В края на паркинга имаше стара лампа, която хвърляше слаба светлина към морето и осветяваше лицата им при всеки завой. Тя изчезваше от него между присветванията.