Като тийнейджъри се целуваха, докато устата му пламнеше и тя му прошепнеше да я докосне, а после, като по чудо, преместваше ръката му към гърдите си, за да му подскаже какво да прави.
Тяхната единствена среща — не че не бе искал тя да се повтори. Тя обобщаваше всичко най-хубаво на този свят и той бавно я бе отдалечил заедно с желанието си към нея.
После се случи онова с Рикардо и нея, в тази същата пещера — Катрина казваше, че е станало насила, Рикардо твърдеше друго. Дете. Брак.
Когато Филип пристигна този път, тя бе притиснала гръб до ствола на една елха, която я подслоняваше от ръмящия дъждец. Положението им не бе много по-различно от това преди всичките тези години, факт, който и двамата съзнаваха много добре.
Тя не се помръдна към кобилата си, явно нямаше никакво намерение да осъществят ездата, която бе предложила. Той слезе и завърза коня си; гмурна се под тежките клони в приглушената светлина. Случайни лъчи играеха върху лицето й. Никога не се бе чувствал удобно в присъствието й, винаги на ръба на извинението.
— Е — каза той тихо.
Погледът й се втвърди и тя каза:
— Видях момчето.
— Това не трябваше да се случва.
— Но се случи. Бяха си помислили, че е болно. Помолиха ме да го погледна.
— Не е трябвало да правят това. — Не бе чул нищо подобно.
— Как можете да направите такова нещо? Да отвлечете момченце на възрастта на малкия Дони?
— Това не подлежи на обсъждане.
Нямаше никакво съмнение как би реагирала, ако разбереше за малкото момиче, което бе поверено на грижите на Паоло.
— Разбира се, че подлежи. Точно ти. Отивам си — обяви тя. — Довечера. По време на срещата ви.
Усети тревога да стисва гърлото му.
— Това е единственият път, когато съм благодарна на Рикардо, че е толкова обезумял. Ще взема Кали и Реми.
— Не и тази вечер — примоли се той.
— Да, тази вечер. Моментът е идеален. Цялото му внимание е насочено върху срещата, която сте подготвили.
— Но защо? — попита той. — Не мога да ти позволя да направиш това. Не и сега.
— Това място е като затвор. Хората му карат децата ми до училище. Прибират ги. Тази нощ е единственият ми шанс.
— Това е нелепо. Можеш да влизаш и излизаш, когато си поискаш.
Той се извърна да си върви, не искаше да остава повече.
— Не и с децата. Те никога не пускат децата.
— Точно довечера?
Нямаше време за това. Беше дошъл тук с надеждата да бъде прелъстен, но в замяна на това установи, че е предаден. Рикардо — вече непредсказуем и опасен — щеше да стане непоносим, ако тя си отидеше.
— Подслушах ги. Трябва да присъстват на тази ваша среща. Това е моята възможност, Филип, единствената ми почтена възможност и възнамерявам да се възползвам от нея.
— Преиграваш.
— Като че ли можеш да разбереш какъв е.
— Имам известна представа, повярвай ми.
И ето пак: същото разкопчаване на блузата й. За миг отново бяха на шестнайсет и седемнайсет години. За миг той бе неспособен да мисли. Но внезапно шокът от вярата й, че може да купи съучастието му в своеволното й напускане, толкова го отврати, че той отстъпи назад, за да демонстрира несъгласието си. Ръката й бе стигнала до петото копче, но първите синкави ивици започнаха да се провиждат. Когато остави блузата да се разтвори, се видя, че оцветяването започва от абсолютната, недокосната белота под сутиена й и се разпростира надолу, обгръщайки я от двете страни, а върху ребрата й недвусмислено личаха отпечатъци от ръце.
— Против волята ми — каза тя. — Предполагам, че това е неговият начин да ме накаже. Някой психоаналитик би наместил това в спретнати малки квадратчета, но то нито е спретнато, нито е малко, когато пада върху теб. Дотук съм. Махам се.
Той не можа да каже нищо.
— Проблемът при него — при двама ви — е, че всичко опира до пари. Колко ви трябват? Задавам този въпрос на Рики и той не може да ми отговори. Каква е ползата от парите, щом единственото, което може да се купи с тях, са още по-високи стени и повече телохранители.
— Въпросът не е в парите.
— Лъжеш и много добре го знаеш.
Закопча блузата и я напъха в панталоните си, ръката й се промуши чак до дъното на панталоните й за езда. Пряко волята си той пожела да я има точно тук, точно сега — не бе по-добър от Рикардо. Бе докарала Рикардо почти до лудост с явното си презрение към него. Запита се как би постъпил при подобни обстоятелства.
— Тогава върви — каза той, думите загорчаха в устата му.
Лицето й се озари въпреки полумрака под клоните на дървото.
— Мисля да използвам задната врата.
— Така ли? — Той осъзна, че тя нямаше да го зареже по този начин, ако не бе видяла заложника. — Животът е пълен с ирония.