Отново яхна коня; вече чувстваше болка в задника си. Усилията му да отнеме — някои биха казали „да отмъкне“ — контрола на „компанията“ от Рикардо до голяма степен се основаваха на мечтата му един ден отново да спечели тази жена за себе си. Сега всичко отиде на вятъра. Тя си отиваше почти без да се сбогува. Ако той не й трябваше за нещо, щеше ли изобщо да го изкуши да дойде тук?
Докато се отдалечаваше, си представяше как го вика да се върне, представяше си я излегнала се под онова дърво, разтворена за него, същата онази влажна, топла наслада, която бе изпитал тогава. Веднъж. Представи си как го моли да тръгне с нея.
Но в действителност звукът идваше от някоя птица или друго диво същество, изоставено в гората, жадуващо за компания, умислено, недоверчиво към всичко ново и непознато.
46.
Небето тъмнееше в очакване на буря и създаваше призрачни, несъществуващи образи върху черно-белия телевизионен екран.
Висока ограда от ковано желязо, редувана на всеки метър и половина от поддържаща колона, изградена от камък и бетон, обикаляше хълмистите територии на игрището за голф, чиито външни граници бяха обрасли с кедри, бял бор и бучиниш. Ивици с промит пясък заобикаляха тревните площи. Черната настилка на алеята се подаваше като език под масивна порта, над която бе окачен ажурен метален знак с изписана буква М над плътна линия и W като отражение под нея.
Ларсън откъсна поглед от монитора. Беше паркирал наетата кола на километър по пътя от микробуса на „Пюджет Саунд Енерджи“, който сега използваха. Хемптън бе направил каквото бе по силите му да осигури федерална ударна сила, в състояние да осъществи непосредствено наблюдение, но накрая се бе примирил с полицията от Сиатъл. Ларсън погледна часовника си. Хемптън и Ротем трябваше да се приземят на Сий-Так всеки момент.
— Безжични камери? — попита Хоуп. Сержантът от Сиатъл бе облечен в изгладени джинси и носеше ужасяващи каубойски ботуши.
— Точно така. Преди, когато трябваше да наблюдаваме някоя къща, паркирахме отсреща. Сега гледаме екрана от почти три километра.
Ченгето бе оставило къдравата си кестенява коса дълга почти до раменете и приличаше повече на поп идол от 70-те, отколкото на един от най-добрите полицаи в Сиатъл. Кафявият мустак надвисваше над устата, а очите му, като на рожба на Средиземноморието, изглеждаха измамно отнесени. Той каза:
— Вероятно те също имат камери. Наблюдават оградата, игрището, алеите. Така че това, което се случва тук, заслужава да бъде документирано: камери следят камери.
Фаровете на преминаваща кола осветиха най-левия от четирите екрана, после премина поред през всеки един. Портата на имението се виждаше на третия монитор, на който премина возилото.
На табелата отпред пишеше: „МЕРИДЪН МАНЪР“.
— Прилича на провинциален клуб — каза тя, — но с този надпис изглежда като имение от планините Котсуолд.
Ларсън не разбра как тези двамата го определиха толкова бързо. На него повече му наподобяваше крепост, а името му звучеше помпозно.
— Ако Ромеро са вътре, това ще е ново за нас — каза сержантът на Ларсън.
— Извинете, вече забравих името ви — каза Ларсън, малко по-преднамерено от необходимото.
— Ла Моя — отвърна сержантът. — Това са Били и Дюк — добави той, като отново му представи техника и шофьора на микробуса, който седеше зад Ларсън с лице, извърнато към пътя.
— „Меридън Манър“ всъщност е корпорация. Ако Ромеро са вътре, сигурно са си сменили имената и са си направили по няколко пластични операции в Мексико, може и да са платили на някои хора да си затворят очите, защото иначе щяхме да знаем.
— Пени е там — съобщи Хоуп. Ла Моя я изгледа. — Дъщеря ми — обясни тя.
Ларсън потръпна, защото изненаданата реакция на Ла Моя показваше, че тази информация е повече от тази, която е получил.
— Така ли е? — Погледна Ларсън.
— Това е изцяло предположение — побърза да изтъкне Ларсън.
Технически погледнато, сиатълските полицаи бяха тук по молба на Министерството на правосъдието. Но тези хора можеха наистина да се развихрят, щом заложник е малко момиченце и имат възможността да излязат на първите страници на вестниците.
Хоуп ужили Ларсън с поглед, чиято цел беше да го нарани, но той знаеше какво прави и й отвърна с осъдителен поглед заради прямотата й и същевременно я умоляваше да му позволи да се справи със сержанта. Нямаше никаква представа за бъдещето освен това, че искаше да го прекара заедно с Хоуп и Пени, ако те приемеха. Не бе отделял време да мисли каква форма би имало това бъдеще. Връзката с дъщеря му бе силна, въпреки факта, че никога не я бе срещал. Дори не я бе виждал на снимка, тъй като Хоуп никога не носеше у себе си от страх Ромеро някога да не я заловят или убият.