— Не те разбирам.
— Държахме телефона ти изключен, за да нямат начин да определят местоположението ти — каза той, когато батерията изщрака в гнездото си. — И ще го държим изключен, докато не пожелаем да разберат, че си тук. Сега съм убеден, че ще се опитат да те проследят и да те убият.
Тя се разсмя на това.
— На чия страна си?
Той сложи телефона в джоба на черната си канадка и зачака да го активират.
— След като го включат, няма да им трябва много време да разберат къде си. В този момент, ако Пени е вътре, ще поискат да защитят по-добре мястото или дори ще се опитат да я преместят.
Тя изказа предположенията си:
— И ако постъпят така, ще ни я покажат. — Кимна, разбрала какво има предвид. — А ако не реагират така, както ти искаш, не ни ли превъзхождат числено? Мога да преброя петима от нас, единият от които е видео техник, а другият — шофьор.
— Има повече — увери я Ларсън. — Радиотехникът има пред себе си списък със седем позивни. Поддържа Ла Моя в радиовръзка с екипите му.
— Не разбирам.
— Това може да значи от седем до петнайсет или двайсет от техните хора някъде наоколо — предположи той. — Съществуват само две възможности. Или се промъкваме с малко хора съвсем тихичко, или нахлуваме с пълна сила и много шум. И ако тръгнеш с много хора, трябва да бъдат наистина много.
— А на теб това май не ти допада.
— Моят отряд е малък, но работи много бързо.
— Хемптън и Стъбълфийлд.
— Точно така.
— Значи чакаме тях? — В гласа й отново прозвуча тревога.
Фарове.
Ларсън се пресегна и положи ръка върху нейната. Бе необичайно топла, ризата й бе овлажняла от мокрия въздух.
Фаровете принадлежаха на кола, идваща откъм вътрешността на имението. Забави, когато наближи. Портата се отвори — може би автоматично, а може би не — и пропусна един седан, който зави и се озова на пътя. Беше мерцедес с четири врати и вдигната задница. След двайсетина метра спря при знака „Стоп“ отдясно, после продължи.
Когато вече бе невъзможно да ги чуят, той я дръпна и прошепна:
— Добре, да тръгваме.
Тя се отърси от ръката му.
— Къде отиваме?
— Обратно в микробуса.
— Искам да остана тук! — възрази тя. — Тук съм най-близо до нея. Няма да тръгна.
— Студено ти е.
— Ще останем тук, докато дойдат приятелите ти. Няма да се върна в този микробус.
Той съблече канадката си и я накара да я облече. Беше по-тежка откъм страната, където се намираше телефонът.
— Кога ще включим телефона?
— Скоро.
Внезапен лъч освети къщичката на пазача и входа, когато се включиха два прожектора отгоре.
За втори път забеляза пищното ковано желязо над портата. Но този път не беше на малък телевизионен монитор в задната част на спарен микробус, миришещ на съблекалня.
Дъхът му спря, когато осъзна значението на М и W, обградени в овал от извито ковано желязо.
Замърмори, мислейки на глас:
— Това не е W. Обърнато М е. „Меридън Манър“. Хоуп проследи линията на погледа му и също насочи вниманието си към логото.
— Е?
— М — каза той — и М. — Звучеше му глупаво. — „Меридън Манър“. — С пръстите на двете си ръце изобрази W и ги съедини.
— Е? И какво? — Не го беше видяла.
Вдигна ръце и направи нещо, което смътно напомняше знака за безкрайност. Или папийонка.
— Белегът върху предмишницата на оня касапин. Сега и тя го забеляза.
В паметта на Ларсън просветна искрящо острие на бръснач. Сякаш бяха прокарали нож по гръбнака му.
— Мисля, че сме на точното място.
47.
Филип Ромеро докара лъскавия мерцедес седан на южната рампа 1–5 и откри изоставената спирка за камиони край тъмния, лъкатушещ път, който водеше на запад към някакъв крайбрежен град, някога пристанище за дървесина. Задният паркинг на спирката за камиони бе настлан със светла, наподобяваща глина кал, и бе осеян с дълбоки дупки, които на светлината на луната му заприличаха на открити рани. Разкапани бензинови колонки, от които стърчаха само отрязани тръби, а стена от ръждясали ламарини се издигаше от размекнатата кал като надгробна плоча.
Филип обиколи и спря зад закован с дъски ресторант и минимаркет с лице към ръждясал пикап додж и товарен камион с регистрационни табели от Айова. В кожения джоб на вратата носеше полуавтоматичен пистолет берета с кръгъл пълнител, готов за стрелба. Имаше още едно оръжие, калибър 22, за стрелба по мишени, пъхнато ниско откъм гърба му в черен кожен кобур. Ловен нож поемаше от топлината му в десния чорап.
Спря до влекача и миг по-късно мъжка фигура пристъпи иззад разпадащия се додж. Паоло тръгна към него в светлината на фаровете. Отвори вратата и седна вътре. Лицето му изглеждаше синкаво в светлината на арматурното табло. Миришеше лошо. Лицето му изглеждаше така, сякаш се е опитал да улови с уста ябълка във фритюрник.