— Добре че се обади — каза Филип. — Не ни трябва краден камион в имота.
— В багажника ли я искаш?
— Не. Сложи я на задната седалка и я завържи с колана за деца. Ние сме почтени хора.
Паоло не помръдна.
— Тя е добре, нали?
— Да, добре си е.
— Не си й направил нищо, нали?
Паоло приближи към него спечения мехур на окото си.
— Няма да нараня това дете. Ясно ли ти е? Ако искаш това, трябва да си намериш някой друг.
— Добре, добре. Отпусни се сега. Ще те нахраним и измием, нали? Миришеш на бунище, а лицето ти е като маска за Хелоуин.
— Оставам с момичето.
— Ще правиш каквото ти кажа. — Филип усети, че ръката му пропълзява към кожения джоб. Докосна очертанията на пистолета. — Предстои ни дяволска нощ. Не ми създавай проблеми, Паоло. Справи се добре. Продължавай така. Ще накарам да прегледат лицето ти. Сигурно боли.
— Вземам хапчета.
— Доведи момичето. — Филип се пресегна към таблото и изключи вътрешното осветление на колата, за да не се включи, когато някоя от вратите се отвори. — И никакви имена, докато тя е в колата. Вдяна ли?
Паоло не отвърна. Слезе от колата и затръшна вратата, но миг по-късно отвори задната.
Филип се наведе напред. Усети оръжието на гърба си.
— Сложи я зад мен, за да можеш да я държиш под око.
Паоло затвори вратата, заобиколи и отвори отсрещната. Движеше се тежко под въздействието на силно изтощение.
Филип свали всички прозорци да проветри.
Вонеше.
48.
Хоуп и Ларсън клечаха в храстите на по-малко от двайсет метра от входната врата на „Меридън Манър“, когато фаровете приближиха.
— Стой абсолютно неподвижно.
Ларсън се надяваше, че са достатъчно прикрити в гъсталака, за да не бъдат забелязани. Бялата кожа лесно се открояваше в нощта, особено сред колаж от зелено и черно.
Тъй като очите им вече се бяха приспособили към тъмнината, на Ларсън му бяха необходими няколко секунди да установи, че задаващият се черен мерцедес е същият, който бяха видели да напуска имението преди по-малко от двайсет минути. Колата се приближи до портата с шофьорската страна към тях. Само за части от секундата, за едно мимолетно просветване, те зърнаха профила на малко момиче през задния прозорец. Хоуп се надигна и загуби равновесие, Ларсън я хвана и запуши устата й с ръка, за да приглуши неволно изтръгналите се ридания. Профилът бе на Пени.
Прозорецът на колата бе свален, докато шофьорът разменяше няколко приказки с охраната, и Ларсън запечата лицето зад волана в паметта си. Мъж. Към трийсетте. Вероятно нисък. Мургав тен. Римски нос. Високата черна порта зейна отворена. Задните светлини потънаха навътре.
Ларсън трябваше да мисли бързо. Пъхна мобилния си телефон в ръката й, докато сваляше канадката от раменете й и я облече. Закопча ципа и обви горната част на тялото си в тъмния плат. Почти едновременно извади стария й мобилен телефон от джоба и го включи. Преди номерът на Хоуп бе прехвърлян към невъзможния за проследяване сименс, с който я бе снабдил.
Сега промени положението и прехвърли този номер на собствения си телефон, сега на разположение на Хоуп.
Обясни й с напрегнат шепот, като с едно око следеше изчезващите светлини на колата.
— Не мога повече да чакам момчетата. Ако Ромеро се опита да ти се обади — а може да го направи, защото току-що ти включих телефона, — ще приемеш разговора на моя телефон. Аз ще взема твоя и сименса. — Взе телефона от скута й. — От моя телефон можеш да ми пращаш съобщения. — Бързо й показа как, макар че тя прекъсна демонстрацията. — Трябва да знам какво се случва тук. Върни се в микробуса и ми съобщавай всичко ново. Когато установя местоположението й, ще изпратя за Хемп и Стъби. — Стисна рамото й; не му беше ясно дали бе чула нещо от думите му. — Ще се справим — каза решително. — И двамата я видяхме в колата. Добре е. Ясно?
Изчака лекото й кимване и като се сниши, бързо се отправи напред през гъстите храсталаци.
Нямаше значение дали игрището за голф на „Меридън Манър“ имаше девет или осемнайсет дупки, териториите, които обхващаше, бяха толкова обширни, че не можеха да се патрулират ефективно. По тази причина Ларсън тихичко успя да се промъкне през гората на стотина метра навътре покрай мястото, където бе забелязал оградата рязко да завива. Прекоси пътя и се сниши. Влезе в гората и сви под ъгъл към оградата. Стигна до заключена с верига порта — ковано желязо с шипове, — която се използваше за извозване на боклука от моравата и градината в гората. Портата му предостави добра възможност да проникне в имението, но бе обсебен от описанието на Ла Моя за „документирането на момента“ и се страхуваше, че портата може да се наблюдава от видеокамера.