Филип сподави надигащата се паника. Едноокото куче го бе предало, бе носило мобилния й телефон със себе си, за да доведе шерифите до вратата му. Овладя се, придоби твърдо, самоуверено изражение, защото не искаше да издава нищо от подозренията си. Бързо се огледа още веднъж в мрака и решително се отправи вътре.
50.
Докато пълзеше към края на гората край пътя, който слизаше откъм голямата къща, Ларсън стана свидетел на импровизираната среща между шофьора на мерцедеса и един тип с вид на културист. Запита се дали има нещо общо с него. Краткият проблясък на ужас в погледа на шофьора му достави удоволствие.
Минута по-късно шофьорът говори по мобилния си телефон и след няколко секунди двама други мъже хукнаха надолу по хълма.
С риск да го забележат, Ларсън се изправи и се втурна през гората успоредно с двамата, вече уверен, че им е било наредено да засилят охраната на Пени. Капан за Хоуп и тези, които е довела със себе си.
Обувките му подгизнаха от влажната земя. Зърна отражение на две черни кожени якета, които се носеха по пътя, грациозно лъкатушещ по стръмния склон на хълма.
В долната част на стръмнината павираният път пресичаше буен поток, преди отново да се издигне. Ларсън бързо спря, когато стигна игрище с трудни препятствия — дървени стени със закачени по тях въжета; вързани една за друга автомобилни гуми, закачени над яма с пясък; редица ниски каменни стени; стрелбище с издигнати мишени. Приличаше на нещо като тренировъчен военен лагер.
Промъкна се през игрището, използвайки го за прикритие, без да изпуска двамата охранители от поглед. Когато приближиха двойната барака, се включиха прожектори, задействани от електронен сензор за движение.
Двамата пазачи стигнаха до врата от сурово дърво и почукаха.
Ларсън се приближи; сега внимаваше за всяка стъпка.
Отвори вратата някакъв тип с тениска и черни джинси. Ларсън долови трептенето на телевизионен екран.
Това му подсказа, че прозорците са затъмнени отвътре, също като във фермата. Бе достатъчно да разбере, че вероятно е открил Пени.
Чувствата на триумф и страх се смесваха в него като коктейл. Усети как се стече първата струйка пот. Устата му бе пресъхнала.
Погледна към сименса, като се питаше дали Хемп и Стъби вече са тръгнали.
Ларсън трябваше да хвърли поглед в бараката. Но се боеше да не попадне в капан. Самият той трябваше да заложи такъв.
51.
— Говори — каза Филип, като прекрачи прага на кабинета. Двамата незабележими мъже отзад пазеха гърба му. В стаята се носеше мирис на смазана кожа и книговезко лепило. Три хиляди тома редки книги обрамчваха стените от пода до тавана, поставени във вносни библиотечни шкафове, снабдени с врати от непрозрачно стъкло и месингов обков. Един-единствен килим „Хериц“ покриваше паркета на пода. Античен глобус и флотското бюро на някой английски боцман бяха поставени с лице към два износени кожени фотьойла от времето на Войната за независимост. Паоло седеше в единия и изглеждаше съвсем чужд на мястото — помияр сред чистокръвните животни. Лекият полилей, четири кълба от матово стъкло, беше приспособен да работи на електричество, а не газ, към края на двайсети век. Барон земевладелец с помръкнало изражение се открояваше върху масления портрет с рамка от ковано желязо, окачен над камината.
— Каза, че ще ми доведеш лекар — отвърна Паоло. С деликатен жест докосна кожата до окото си, после дръпна ръка.
Филип плъзна ръка под сакото си и измъкна двайсет и два милиметровия пистолет иззад гърба си. Не беше кой знае какво оръжие, но разполагаше с пет изстрела и бе точен. Остана извън обсега на Паоло, защото познаваше бързите му реакции. Не го провокира, не насочи оръжието право към него, но наличието му говореше красноречиво.
— Изпразни джобовете си.
— Веднага.
Смутен, но без намерение да възразява, Паоло направи каквото му бе наредено. Постави няколко кредитни карти, няколко банкноти и дребни пари на ръба на бюрото. Огризка от молив. Малък джобен часовник със силно издраскан циферблат. Мобилния си телефон.
— Каквото има зад колана.
— Каза джобовете.
— Всичко.
— Щом казваш.
Паоло измъкна бръснача иззад колана си и го постави върху бюрото. Погледът му не го изпускаше, като едновременно следеше пистолета в ръката на Филип.
— Покажи ми телефона.
Паоло вдигна телефона от масата. Беше от типа с капак, не беше включен и не светеше. Това не пасваше с информацията, която Филип току-що бе получил.
— Включи го.
— Но… — реагира Паоло. — Помисли! Ако са ме засекли, ще определят местоположението ми. Защо да рискуваме?