Нямаше никакъв избор, освен да рискува; влезе в осветеното пространство и забърза по паянтовите стълби напред. Блъсна вратата с лакът и каза с троснат, преднамерено приглушен глас:
— Ей, я ми помогнете…
Когато вратата се отвори, той ръгна счупения клон като стенобойна машина в корема на пазача, като се постара да го нацели малко под гръдния кош. Пристъпи вътре, мина покрай човека, който се олюляваше, и разби черепа на следващия, който в този момент стоеше пред телевизора с гръб към вратата. Онзи зад гърба му се опита да извади оръжие.
Ларсън счупи китката му с тоягата и докато той крещеше, го повали в несвяст с удар в челюстта. Очите на пазача се обърнаха и той се свлече. Обезвреден.
Потънал в пот, Ларсън огледа падналия. Ритна вратата да я затвори и както му се стори, за пръв път си пое дъх. Събра оръжията им и прибра пълнителите в джобовете си.
Беше спечелил най-много няколко минути.
Пазачът със счупената китка изстена, докато идваше в съзнание, и сграбчи обездвижената си ръка. Ларсън вдигна тоягата над главата му и я спусна като планинар, който гони змия.
Мизерният интериор вонеше на застоял цигарен дим и бира. Напомни на Ларсън на спално помещение в долнопробен колеж. Кухня бокс, обзаведена с печка с два котлона, микровълнова фурна и хладилник под неонова пръчка. Модулите, от които се състоеше постройката, бяха — кухня и дневна в единия край, баня и още две врати надолу по тясно коридорче, на което му липсваше най-малко една крушка. Сърцето на Ларсън заби в гърлото му, докато вървеше по коридора с окървавената тояга в ръка. Колкото повече приближаваше, толкова повече му се струваше, че вратите се отдалечават.
Силно блъсна първата, готов с вдигнатата тояга.
Две двойки нарове, застлани с чаршафи и вълнени одеяла. Следи от ергенски живот: пепелници, които трябваше да бъдат почистени. Броеве на мъжки списания със снимки на разголени начинаещи звезди на кориците. Мръсни дрехи, нахвърляни в далечния ъгъл, караха стаята да прилича на леговище на звяр.
Чисто.
Забърза към следващата стая, блъсна вратата, като очакваше да открие или четвърти пазач, или изпълнените с очакване погледи на двете деца. Още една спалня, почти като първата.
Нямаше деца.
Опита се да осмисли всичко това. Скоростта, с която двамата охранители се втурнаха от голямата къща, го бе убедила, че са захапали стръвта с включения в мрежата телефон на Хоуп.
Най-наложително сега бе да спечели време и да открие децата. Можеше да завърже и тримата пазачи, да им запуши устите, да остави единия отзад, най-вероятно зад кофите за боклук, а другите двама вътре в бараката.
Усети вибрации под краката си и разбра, че се приближава автомобил. Изгаси осветлението отвътре и открехна входната врата точно навреме да зърне гърба на товарен автомобил в горната част на хълма, който обикаляше северния ъгъл на резиденцията. Оттук не можа да различи надписа на задната му врата.
Затвори вратата, остави тоягата и грабна мобилния телефон на Хоуп.
Доставчик? @ портата
Време за купон или троянски кон, любезен жест от Ротем? Нещо не бе наред: Хоуп трябваше да му е подала повече информация за това.
Накъде да тръгне оттук?
Зърна две ролки сребрист изолирбанд — още едно доказателство за присъствието на децата, или просто така му се искаше.
Както и да е, щяха да му свършат добра работа.
55.
— Какво е това, мамка му?
Филип гледаше как товарният камион изчезва зад далечния ъгъл на резиденцията. Но вниманието му бе заето с друго, там, в тъмнината, надолу по хълма, в бараката, която не можеше да види оттук.
Паоло трябваше да стигне до бараката всеки момент. Филип бе накарал останалите охранители да патрулират из имението. Представителите на другите фамилии се очакваше да пристигнат всеки момент. Всичко това трябваше да го накара да се почувства по-уверен, отколкото беше. Но засеченият мобилен телефон, който бе влязъл в мрежата на територията на имението, не се връзваше. Това все още се нуждаеше от обяснение и бе основната му грижа.
Рикардо, макар и по-голям от него само с година, но фактически негов племенник, се обади зад гърба му.
— Джими Нане е решил да допринесе нещо за срещата ти.
— Не ми трябва неговият принос.
Филип така и не успя да свикне да се чувства непринудено в присъствието на Рикардо. Не можа. Нямаше и да може.
— Това не подобава на домакин — смъмри го Рикардо.
— Ще се настанят горе. После не искам да ги мяркам близо до останалите участници в срещата.
Филип реши да последва камиона зад сградата и да се увери, че в него има негови хора.