Проверихме точността на настройката върху най-близката небесна мишена, Луната. В късна нощ нагласих върху кръста на мерника нейния избледняващ полумесец и изстрелях един импулс. Две секунди и половина по-късно ехото му се завърна. Устройството действуваше.
Оставаше малка подробност, за която трябваше да се погрижа сам, като я запазя в пълна тайна. Радиотелескопът беше на север от обсерваторията, отвъд планинския хребет, който не позволяваше пряка видимост между двата обекта. На миля в южна посока се простираше една обособена планина. Познавах я добре, защото година преди това бях участвувал в монтирането на станция за изследване на космическите лъчи върху нея. Сега щях да я използувам за цел, за която въобще не можех и да си помисля в дните, когато моята страна беше свободна.
Непосредствено под върха на планината се намираха развалините на древна крепост, изоставена преди столетия. Отне ми съвсем малко време да открия това, което търсех — малка пещера, не по висока от ярд, разположена между два големи скални отломъка, откъснали се от древните стени. Паяжините в нея показваха, че там не бяха стъпвали човешки същества поне от поколения.
Когато се промуших през отвора, пред погледа ми се разкри устройството за следене на дълбокия космос, простиращо се на мили от мен. На изток видях антените на станцията за следене на проекта „Аполо“, при който навремето първите хора се завърнаха от Луната. В подножието й се разстилаше летището, над което в момента един голям транспортен самолет се канеше да се приземи. Интересуваше ме обаче единствено пряката видимост между тази точка и купола на „Марк X“, и върха на мачтата на радиотелескопа, разположен три мили на север.
Инсталирането на внимателно посребреното и съвършено от оптическа гледна точка огледало в моето убежище ми отне три дни. Настройването на точната му ориентация с помощта на микрометър бе толкова сложна и трудоемка задача, че се побоях да не би да не ми стигне времето. Най-сетне обаче нагласих правилния ъгъл, с точност от част от дъгова секунда. Когато се прицелих с телескопа на „Марк X“ в тайната точка в планината, погледнах хребета зад гърба си. Полезрението ми бе тясно, но достатъчно. Мишената изглеждаше само на ярд разстояние и можех внимателно да огледам всеки детайл върху нея с размерите на инч.
Светлината бе в състояние да пътува в двете посоки по маршрута, който й бях определил. Всичко, което разглеждах през телескопа за наблюдение, автоматически се наместваше в мерника на излъчвателя.
Три дни по-късно, устроил се в безмълвната обсерватория, изпитах странно чувство. Мощните енергогенератори тихо бръмчаха зад мен, докато последвах как Шака се намества в полезрението на телескопа. Почувствувах прилив на гордост, подобно на астроном, изчислил предварително орбитата на непозната планета и след това открил я на предсказаното място сред звездите. Жестокото лице бе в профил, когато го зърнах за пръв път, сякаш бе само на тридесет стъпки, тъй като използувах максималното увеличение. Бях спокоен и търпеливо изчаквах, защото знаех, че в определен момент Шака ще се обърне с лице към мен. Когато това стана, в лявата си ръка държах статуетката на древен бог, който предпочитам да остане неизвестен, а с дясната натиснах ключа, задействуващ лазера. Без всякакви затруднения изстрелях през планините своята безшумна и невидима мълния.
Всъщност, така беше по-добре. Шака заслужаваше да умре, обаче неговата смърт щеше да го превърне в мъченик и да укрепи режима му. Това, което му причиних, бе по-лошо от смъртта и щеше да предизвика у поддръжниците му суеверен ужас.
Шака остана жив, но не и Всевиждащ. Вече нямаше да види каквото и да било. Само за няколко микросекунди го превърнах в нещо по-жалко и от последния уличен просяк.
При това не му бях причинил болка. Човек не изпитва болка, когато нежната тъкан на ретината изгаря от горещината на хиляди слънца.
Февруари 1964 година