Уилям прокле Бог. Какъв е този добър Бог, който го унижи, който допусна да бъде осакатен тогава, когато беше най-необходим? Английският остров се гърчеше в агония, разкъсван от борбата между Стивън от Блоа и кралица Матилда. Чувстваше се виновен, че бе стоварил върху баща си грижата за опазване на обширните им земи и защитата на замъците. Откакто го бяха докарали на конска каруца в замъка Бърк, не бе излизал навън. И сега тази проклета жена го обвиняваше в слабост и безполезност.
Тази жена бе откраднала кучето му, бе го укротила и сега то не се отделяше от нея, но той нямаше да допусне да направи същото и с него.
— По дяволите! — Уилям удари с юмрук върху сгъваемата маса пред него. Тази жена беше проклятието на живота му. Тя докара ветровете на промяната, които проникнаха в зловонния въздух на замъка, и нямаше къде да се скрие от тях. Неканената мисъл го смути.
Да се скрие?
Това ли правеше? Криеше ли се? Като страхлив вол, който пристъпва тежко и безспирно към великото нищо?!
— По дяволите! — отново изруга той. Тази жена го накара да се замисли за своята роля тук, за това как би могъл да помогне на баща си, на сина си, когото бе изоставил.
Дълбоко в подсъзнанието му гласът и енергичността й привлякоха вниманието му.
— Днес ще чистим кухнята — съобщи лейди Сора. — Стените, тавана, подовете; всички делви, котли, ръжени, пещи. До залез слънце ще сме свършили.
А на залез слънце тя обяви:
— Още не сме свършили с чистенето на кухнята. Съжалявам, лорд Питър, няма друго място в замъка, където може да се готви. Докато крепостните не свършат с чистенето, ще трябва да стоим гладни.
Уилям се усмихна, когато чу как баща му изрева и тогава изведнъж осъзна, че отдавна не се беше смял от душа. Мускулите на лицето му се отпуснаха и той отново се усмихна, заради самото удоволствие от усмивката.
Всъщност тази жена не разговаряше много с него. Държеше се така, сякаш той не съществуваше. След предизвикателството, което му отправи първата вечер, друго не последва. Както беше обещала, тя се отнасяше така, сякаш той беше част от покъщнината, без да проявява какъвто и да било интерес към неговото оздравяване. Може би той си бе въобразил, че тя се интересува от него. Може би не я беше грижа за такъв сляп просяк като него.
И все пак му беше приятно да чува гласа й — един неповторим женски глас, нежен и силен, изразяващ всички нюанси в нейното настроение. Сякаш тя бе застанала неподвижно и съзнателно модулираше гласа си, за да го направи по-приятен.
Той обичаше да я слуша и когато гълчеше огромното куче, което я бе взело под своя закрила, пазеше я, спъваше я и я защитаваше с безкрайна преданост. Особено обичаше да слуша желязната нотка в гласа й, когато се оправяше с преднамерената мудност на прислугата.
— Сгъваемите маси след закуска трябва да се поставят до стената — съобщи лейди Сора. — Добри хора, днес ще изнесем папура от пода. Пълен е с бълхи. Омръзна ми, да слушам как кучетата се дръгнат и как вие се чешете.
Между мърморенето и тътрузенето на крака се чу оплакването на една жена.
— Това, което вършим, е глупаво. До края на лятото няма да израсте нов папур и подът ще бъде гол. Лейди Ан никога не ни караше да сменяме папура през пролетта.
— Кога го сменяхте? — попита лейди Сора.
— Защо, през есента, разбира се. — Хоиза изръмжа подигравателно и всички останали се изсмяха, развеселени от невежеството на лейди.
— Миналата есен? — възкликна саркастично Сора, а когато смехът затихна, гласът й изплющя като камшик. — Подът ще бъде гол, докато порасне нов папур, и вие ще го почиствате всеки ден като компенсация за вашия мързел. Днес ще изнесем папура и ще изтъркаме пода с четки.
Работата вървеше едва-едва и Алдън направи забележка на най-бавните слуги, но лейди Сора го успокои. Наострил уши, Уилям очакваше да чуе нейното възмездие и когато наближи време за спане, тя не го разочарова.
— Къде са ни одеялата?
— Одеяла? — попита лейди Сора озадачено.
— Одеялата, с които се завиваме, когато спим.
— Одеялата са взети за пране. Слугите ще ги изперат — Уилям си представяше как смръщва лице, — тогава, когато бъде изнесен папурът и подовете изжулени.
— Не можем да спим по пейките без одеяла. Все още е студено.
— Предполагам, че ще трябва да спите в папура, който сте натрупали по пода — отговори лейди Сора с подчертано безразличие.