— Да. Усещането е интригуващо.
— Надявах се, че ще кажеш точно това — големите му ръце се приближиха до нея и тя усети нещо гладко и плюшено да докосва коленете й. — От всичките тези кожи можеш да си направиш пелерина. От всички, с изключение на една и познай какво ще правим с нея?
Тя лежеше притихнала, без да разбира какво е това, което гъделичкаше приятно крака й. Това не беше ръката му. Това галещо я нещо, се плъзна нагоре по бедрото й и тя протегна ръка.
Като отстрани ръката й, той каза задъхано:
— Не. Това е моят дял от сватбения подарък.
Това гладко нещо се плъзна по-нагоре по тялото й и едно силно усещане на удоволствие накара мускулите на стомаха й да се стегнат. Зърната на гърдите й щръкнаха и тя каза задъхано:
— Уилям, това една от самурените кожи ли е?
— Да — той потърка кожата до врата й.
— Какво ще правим с нея?
— Легни и ще ти покажа — каза той.
Леко драскане по вратата я изтръгна от съня й. Не й се ставаше. Господи, след изминалата нощ тя изобщо не искаше да става и особено сега, когато утринният въздух бе толкова хладен. Но драскането отново се чу — дълго, мрачно стържене. Тя знаеше, че Була нямаше да се откаже така лесно и се измъкна от топлото си гнезденце до гърдите на Уилям.
— Да, Була — пошепна тя, като облече кафявата си рокля. — Идвам, глупаво куче. Защо ли ти угаждам на капризите?
Като сумтеше и пъшкаше тихо, тя успя да избута настрана сандъка, масата за шиене и пейката. Спря се и се вслуша в дишането на Уилям. Ако го беше събудила, то той се преструваше много добре на заспал.
Тя отвори вратата, за да посрещне възторженото втурване на Була в стаята и го почеса зад ушите.
— Шт.
Тя се вслуша в звуците, които идваха от голямата зала. Още никой не се беше събудил. Няколко спящи на пода тела се въртяха в съня си или стенеха, вероятно сънуваха кошмари.
— Изведи ме оттук, кучето ми.
Като се хвана здраво за козината, която опасваше като грива врата му, тя го последва. Була я поведе през лабиринта от спящи тела към стълбището, което се намираше в другия край на залата.
Сора дръпна пръта, с който беше залостена вратата, и тя се отвори със скърцане. Тя допря ръката си до стената и заслиза по стълбището. Въздухът беше свеж и хладен. Була подтичваше напред, душейки енергично. Той тичаше все напред, а ноктите му потропваха по стълбите, докато накрая достигна подножието на стълбището и се спря. Сора очакваше да го чуе да драска по външната врата. Но той не го направи, а започна усилено да души наоколо, докато накрая излая кратко и тъжно.
Сора забърза надолу по стълбите, учудена от промяната в обичайното поведение на Була. Оставаха й още две стъпала, когато върхът на обувката й се заплете в нещо и като извика, тя полетя надолу. Почувства удара първо в главата си, после ръката й пое тежестта на тялото, като коленете й последни докоснаха каменния под.
Силната болка накара сърцето й да спре; съзнанието и се замъгли и когато дойде на себе си, тя чу, че писъкът й все още ехтеше нагоре по стълбището. Лакътят я болеше от удара, а лицето й се беше подуло.
— Господи! — изстена тя. — Какво беше това?
Була скимтеше до нея, усещайки страданието й.
Тя се обърна и пипнешком пропълзя до стълбището. Протегна ръка, за да докосне това, което бе причинило падането й. Търсещите й ръце напипаха едно топло тяло, облечено в груба тъкана дреха, каквито носеха слугините. Пръстите й се плъзнаха по тялото, опитвайки се отчаяно да открият искрица живот в жената. Но нямаше нищо. Никакво движение, никакво дихание. И когато докосна лицето на агонизиращата жена, тя откри коя беше причината. Вратът на жената беше счупен, беше го ударила под един странен ъгъл. Тя чу шум от приближаващи се стъпки, слизащи надолу по стълбите и извърна ужасена лице. Гласове, които не можеше да познае, атакуваха слуха й. Тя извика:
— Коя е? Кажете ми, коя е?
Гласовете стихнаха и Чарлз каза с отмерена студенина в гласа:
— Хоиза. Хоиза, онази повлекана, която казваше, че си магьосница. Хоиза, слугинята, на която вчера се закани, че ще я убиеш.
17.
— Чарлз е.
— Не е той, казвам ти.
— Тогава, кой е? — попита Уилям. — Твърдиш, че не е Чарлз, но кой е тогава?
Напълно нещастна, Сора крачеше напред-назад, като се държеше за масата.
— Не знам — призна тя, — но гласът не беше неговият.
— Не бил неговият! — удари с чашата си по масата Уилям. — За Бога, той те обвини в убийството на Хоиза, като напомни на гостите, че си я заплашвала!
Сора понечи да каже нещо, но замълча.
Гостите си бяха заминали с отлитащите летни дни. Те напуснаха, като бръщолевеха за необичайните събития, които се случиха по време на сватбата, запасявайки се с истории за предстоящата зима.