Той се разсмя:
— За моя гордост, ти се оказваш много добра и схватлива.
— Ти си велик рицар, но ако трябва да отидеш да обсадиш моето владение, аз искам залог, че няма да бъдеш ранен.
— Най-великият рицар в целия християнски свят? Ранен? — засмя се той и целуна бузата й. — Този мил, щедър, велик боец? Ранен?
— Уилям — запъна се тя, когато езикът му докосна чувствителната кожа над брадичката й. — Уилям, не си ми дал своя залог.
Той бутна нагоре брадичката й с носа си и я целуна по врата.
— Тази хитра лисица? Ранена?
— Уилям — прошепна тя, когато той плъзна устните си по-надолу. — Твоят залог?
Острите му зъби се забиха в рамото й през роклята.
— Уилям — преглътна с усилие тя, загубила нишката на мисълта си. — Уилям, слугите…
— По дяволите слугите!
— Вечерята. Баща ти и момчетата ще започнат да вият, ако вечерята закъснее отново — въздъхна тя, когато той я повдигна от стола и я взе в скута си, като започна да хапе леко ухото й.
— По дяволите вечерята.
— Можем да се оттеглим веднага след вечерята.
— И какво ще правим?
— Ще ти покажа — прошепна тя, притискайки своя нос до неговия.
Той въздъхна и я пусна да стъпи на крака.
— Имаме запаси, с които можем да преживеем една обсада — той я подкрепяше, докато тя запази равновесие. — Ще изведа мъжете утре сутринта. Не е необходимо да ставаш, за да ме изпращаш.
Като го хвана за ръкава, тя попита:
— Моят способен рицар се оттегля от битката, след като е получил всичко, което е търсил?
— Не всичко — увери я той. — Ти все още не ми се доверяваш достатъчно, за да ми кажеш какво те тревожи — каза той и изчака да чуе отговора й, но тя не каза нищо. — Винаги ще бъда тук, любима, когато си готова да говориш.
Сора седеше в градината с билките и подправките, изпълнена с добре обмислени планове за предстоящата им беритба. В хладината на спускащия се здрач тя очакваше Уилям да й съобщи, че ще трябва да отиде да се бие още веднъж.
Той излекува раната, която получи при обсадата на владението й. Тя обаче не се беше излекувала от чувството си за вина. Равносметката показваше, че срещу всички тези седмици на боледуване бе възвърнат един замък, от който тя изобщо не се интересуваше. Тежкото му състояние не се дължеше толкова на раната, бяха я уверявали всички, а на типичната мъжка безотговорност: той не я беше почистил и не се беше погрижил за нея. Когато пристигна в Бърк на носилка, направена от преплетени клони, той беше в безсъзнание.
Изплашена, Сора непрекъснато помагаше на Мод. Двете постоянно налагаха дъхави лапи върху раната му и го миеха със студена вода, когато температурата му се вдигаше. Тогава тя не беше мислила за бъдещето, а само за това да го върне отново към живота. Но сега непрекъснато размишляваше с горчивина за това. Това ли беше нейната награда? Да го изцери, за да го изпрати отново да се бие?
Не трябваше да му позволява да замине, въпреки че и тя не знаеше как може да го спре.
Като се облегна на оградата, седнала на своята любима каменна пейка, тя кипеше от гняв и недоволство. Той бе влязъл през портата, бе застанал пред нея и с дълбокия си плътен глас й бе обяснил, че трябва да отиде и да пресече „пътя на злото“ още веднъж. Тя го беше изслушала, после беше изразила шумно своето недоволство и накрая, като добра съпруга, му беше позволила отново да тръгне.
Стиснала зъби, тя слушаше скърцането на ботушите му по настланата с чакъл алея, която се виеше до другата страна на двора. Ето че идваше. Обикаляше оградата, за да стигне до вратата, която се намираше близо до пейката, където бе седнала тя.
Но изведнъж скърцането на ботушите му замлъкна. В един миг той се намери от другата страна на зида, а в следващия вече стоеше вътре в градината, като проклинаше бодлите, които се бяха забили в него.
Сора скочи от пейката и извика:
— Как успя да направиш това?
Тя чу как той се обърна и й се стори, че беше объркан.
— Какво съм направил?
— Как успя да минеш през оградата?
— Какво? О, това ли било? — засмя се той. — Има една миниатюрна вратичка в края на зида. Пълзящите розови храсти я крият, а растящите наоколо тръни я пазят. Мога да те уверя в това. Като дете използвах само нея, когато исках да вляза в градината, но сега е обрасла така, че трудно може да се мине през нея.
— Кой друг знае за нея? — попита тя.
— Всеки малък палавник в замъка, предполагам. Тя не е нещо тайно — тръгна към нея той, минавайки направо през цветните лехи. — Защо?
— Защото тук имаше някой в деня на сватбата ни, но жените настояваха, че съм сънувала, тъй като не го бяха забелязали да излиза през вратата. — Развълнувана, Сора хвана ръката му и я разтресе. — Мислех, че сигурно съм полудяла, но той беше тук. Той наистина беше тук!