— Да. Сигурен съм, че е бил тук. И какво правеше?
— Докосна ме, струва ми се. И ми говореше — тя потрепера, като си спомни за любовното му излияние.
— Защо не ми каза по-рано?
— Това чувство на надвиснала опасност, на очи, които внимателно следят всяко мое движение, изчезна със заминаването на гостите. Оттогава не съм чувала този изпълнен с копнеж шепот. Нито тихите му стъпки.
— Защо не ми каза по-рано? — повтори отново въпроса си той.
Тя започна да се върти неспокойно. Гласът на Уилям звучеше опасно и тя се чудеше какво ли си мислеше.
— Чувствах се като глупак. Никой не ми вярваше. Толкова много хора мислят, че съм глупава, защото съм сляпа.
— И ти ме причисли към тях? — мускулите на ръката му се стегнаха.
— Не. Разбира се, че не — хапеше устните си тя. — Аз само…
Уилям въздъхна. Тя знаеше, че го беше разочаровала, но той повдигна лицето й и нежно я целуна.
— Дай ми шанс, Сора. Това е всичко, за което те моля. Вярвам, че някой е бил тук с теб — прегърна я той. — Ето защо аз трябва да отида и да се изправя лице в лице с него.
Възбудата й се изпари, отстъпвайки място на сковаващия страх.
— С кого?
— С Чарлз. Трябва да е бил Чарлз — каза с мрачна увереност в гласа той и я накара да седне на пейката.
— Защо смяташ, че трябва да е Чарлз? Защо да не е Никълъс? Или Реймънд? Или някой друг, когото въобще не подозираме?
Като сложи крака си до нея на пейката, той се облегна на коляното си и каза:
— Погледнато логично, това трябва да е бил Чарлз.
— О, логично? — каза тя с изтънчено презрение.
Той не обърна внимание на презрението й и отговори:
— Да, логично. Чарлз е единственият, който се нуждае от богатството, което моята смърт може да му донесе. Никълъс вече притежава половината от Хемпшиър. Реймънд не се нуждае от земя. Неговото семейство притежава земи, които са разпръснати из цяла Англия, а също и на Континента23.
— А Реймънд владее ли я?
— Какво?
— Реймънд владее ли някоя от тези земи?
— Не — изсумтя с презрение той. — Неговите родители не желаят да му отстъпят нито един акър, докато са живи. По този начин държат Реймънд зависим от тяхната воля. Държат го гладен, за да могат да го имат в ръцете си.
— Значи може да е Реймънд.
— Не — заяви твърдо той. — Не. Реймънд е мой приятел.
Тази категоричност в тона на Уилям накара Сора по някакъв странен начин да се почувства по-добре. Но той грешеше за Чарлз, в това тя беше абсолютно сигурна. Тя беше доловила нотки на ревност в гласа на Чарлз, беше усетила мъката му за положението, в което се намираше, но тя не забеляза в това нищо повече от една дребнавост и желание да избяга от неприятностите си.
Реймънд? Реймънд не й се струваше толкова лесен за разбиране.
В речта му се долавяше обърканост. Той също завиждаше на Уилям, не за богатството му, а по-скоро за това, че беше доволен и щастлив. Реймънд беше човек, воден от амбициите и семейството си, циничен и ловък.
Така че, оставаше само Никълъс. Никълъс, нейният странен приятел.
— Никълъс — каза задъхано тя.
Уилям се колебаеше.
— Наистина смятах, че е той, но едно нещо не мога до приема. Никълъс никога не би убил Хоиза.
— Защо не?
Той седна до нея и обгърна раменете й.
— Той предложи да я махне от главите ни и аз му я дадох. Тя беше негова собственост, а той никога, никога не би унищожил нещо, което му принадлежи. Той още пази първото пени, което му беше дадено на една Коледа.
— Хоиза ме вбесяваше.
— Не, скъпа. Съжалявам, но аз познавам Никълъс. Той храни селяните си и ги пои с вино, за да не се разболяват и да работят по-добре. Той е педантичен до дребнавост в сметките си. Никога не се доверява на управителя или домакина си — притисна я той в прегръдките си. — Трябва да е полудял, за да убие Хоиза.
— Сигурен си, че не беше нещастен случай?
Тя очакваше да чуе противоположно уверение, но той не можеше да й го даде.
— Тя се е борила с мъжа, който я е бутнал. По врата й имаше синини, оставени от пръстите на убиеца.
— Никой не мисли, че съм го направила аз, нали?
— Не ставай смешна. Дори Тибълд не мисли, че си го направила ти. Както отбеляза лейди Джейн, не е възможно ти да си я блъснала надолу по стълбите. Тя беше цяла глава по-висока от теб и тежеше два пъти повече от теб.
Сора се облегна на рамото му, а той я обърна настрана, така че тя легна в скута му.
— Раната ти безпокои ли те? — попита тя.
— Не. Дори онзи цербер, Мод, каза, че съм излекуван — притисна я до себе си той, — но аз наистина имам една болест, болест, която само ти можеш да излекуваш — повдигна коляното си той, така че лицето й се приближи до неговото, а очите й се затвориха, когато устните му се впиха в нейните. Той я изучаваше с чувствителността на музикант, но не беше това, което тя искаше.