Преди да се оженят, тя се бе любила с него, но след като се ожениха, тя още повече се бе наслаждавала на любовта в брачното легло, благословено от договора и църквата.
След това той беше заминал, за да се върне ранен и безчувствен. Когато доведоха Уилям вкъщи, той бълнуваше от високата температура, предизвикана от инфектираната му рана. Тогава Сора не искаше нищо друго освен да го излекува. Искаше да го върне в съзнание, да го върне обратно към живота и тогава тя обви ръце около врата му и го стиска дотогава, докато той й обеща, че няма да се бие повече.
Не се бяха любили от деня, в който той замина да обсади замъка, а сега идваше да й каже, че заминава отново. В гърдите на Сора бушуваше чувство на безсилие и гняв към него, към обстоятелствата, към нея самата. Дявол да го вземе! Отново заминаваше да се бие с тази невидима заплаха, която дебнеше и двамата. И тя не можеше да го спре. Сора искаше да разгърне една предпазна пелерина над Уилям, защото, без да има някаква логика, чувстваше, че тя бе виновна за бедите му. Той беше сляп, преди тя да пристигне и да го излекува по време на пребиваването си в замъка. И въпреки това, сега той я изоставяше.
Като отдръпна устните си от неговите, тя каза бързо:
— Мод казва, че си здрав?
— Да — потърси устните й отново той.
Тя постави ръката си на гърдите му и го отблъсна.
— Лягай на пейката! Искам да проверя.
— Мили Боже — хвана ръката й той и целуна дланта й, — тази градина е защитена само от една врата. Не мога да легна тук.
Напълно отдадена на гнева си, тя взе лицето му в ръцете си и заповяда:
— Лягай!
— Слугите…
— Не се нуждаят от указание как да почукат. Научила съм ги, че това е лично мое местенце, и ние ще се възползваме от това сега.
Изненадан от страстта в гласа й и от пламенната настойчивост на движенията й, той я зяпна с удивление.
— Поне ми позволи…
— Не! — блъсна го отново тя. — Първо ще се любим, преди да ти позволя да си тръгнеш отново оттук.
Уилям погледна лицето й. Кожата й бе леко порозовяла; може би от милувката на залязващото слънце, а може би… Устните й бяха стиснати решително, а очите й горяха от страст. Ако все пак изпитваше някакво безпокойство, то беше много по-слабо от решимостта й да постигне това, което си беше наумила, и той се предаде. Плъзна се надолу и легна по гръб на каменната пейка, а краката му бяха стъпили здраво на земята. Тя се прехвърли върху него, като го възседна. Ръцете й трескаво опипваха тялото му, желаейки да се уверят, че той е вече здрав.
Уилям разбираше колко страшно бе за нея да не може да го види, да не може да се увери с очите си, че той вече е добре. Разбираше колко много й липсваше зрението, нещо което повечето хора приемаха като естествена даденост. Той изпъшка, когато тя дръпна връзките на ризата му и бавно започна да опипва белега. Белег от рана, която бе повалила такъв велик боец.
— Не е голяма, нали? — каза тя. — Не бях я докосвала, тъй като се страхувах да не ти причиня болка. Мислех си, че може да ме заблуждават, като ми разправят разни лъжи, за да ме успокоят.
— Раната е незначителна — каза той с дрезгав глас.
Пръстите й опипваха все още зачервеното място около раната, но той издържа на болката, тъй като разбираше защо го правеше тя. Искаше сама да се увери. Огромната й загриженост му даваше кураж.
Обичаше ли го тя? Може би това, на което беше свидетел, показваше зараждането на любовта. Тази мисъл накара в сърцето му да се разгори силният пламък на желанието. Не само стремеж да притежава тялото й, но истинско желание към нея самата. Годините, прекарани в мъка, тревога и болка, докато живееше при Тибълд, бяха останали зад нея, но те бяха издигнали стена от недоверие, която той искаше да разруши. Искаше тя да има доверие в него, искаше да споделя мислите си с него. Думите нямаха ефект срещу тази стена; само бавното, непрекъснато доказване на собствената й значимост можеше да преодолее недоверието й. Единственото нещо, което крепеше постоянно надеждата му, бе удоволствието, което тя изпитваше от компанията му и от неговото тяло. Може би, когато самият той се докажеше пред нея, щеше да види зараждането на истинското доверие, което щеше да бъде знак за неговата победа.
Уилям усети тежестта й, тъй като тя се отпусна върху него. Беше го яхнала като кон, а полата беше затиснала под краката си. Тя не съзнаваше неговото желание. Той беше сигурен, че тя също го искаше, но явно необходимостта да го изследва бе взела връх. Тя започна да разтрива раменете му. Опипваше всеки пръст, всеки нокът, всяка линия на дланта му. Увереното й докосване отвлече вниманието му от нея и той се съсредоточи с болезнена напрегнатост върху собствените си чувства. Затвори очи и с пълни гърди се наслади на градинския аромат и на усещането, което тя беше създала около него.