Тя се бореше с него, с тялото и ръцете му; борба, която не бе достатъчна да спре любовната наслада, но го накара да възкликне:
— Спри, ти, малка развратнице.
Ако наистина искаше да я спре, той можеше лесно да го стори, разбира се.
Последвалите думи за неговото търпение към нея, за това как той можел да слуша нейните ругатни, поддържаха техния ритъм, а нарастващото му удоволствие я окуражаваше.
Тя се задъхваше, а от гърлото и излизаха кратки степания, без самата тя да съзнава това. Накрая чувството избухна вътре в нея. Той харесваше тръпката, която я водеше към безумието от изживяното удоволствие и когато тя достигна до кулминацията, той се изви нагоре и я принуди отново да се отпусне върху него, да усети неговото мощно изригване.
Тя се отпусна изтощена върху него. Уилям повдигна китката й и се усмихна, като видя, че тя отново увисна безжизнено. После я повдигна леко, за да се наместят по-удобно. Отпусната след изживяното удоволствие Сора направи това, което й нареждаха ръцете му. С проницателност, която изненада и самата нея, тя изчака, докато я настани на сигурно място под брадичката си и я попита:
— Още ли се сърдиш?
— Да — отговори тя, — но ми липсва твърдост, за да го изразя.
— Ще запомня този приятен начин, по който мога да те покорявам — обеща й той.
Желанието й за борба се беше възстановило и тя започна да се надига, но той постави ръката си на главата й и я принуди да остане на мястото си.
Възмутена, Сора каза:
— Едва ли може да се каже, че имаш много жизнен вид.
— Способностите ми да се възстановявам бързо са забележителни — напомни й той. С леко намръщване тя показа, че не е съгласна с думите му, но той продължи: — Ти ме желаеше и беше готова за това, което направихме. Нима това да ме дразниш, те възбужда?
Дъхът й пареше врата му.
— Да, разбира се. След като то ти доставя толкова голямо удоволствие, цялото ми тяло копнее да ти даде любовта, която изпитвам към теб.
— Любов? — попита лениво той и разреса косите й с пръсти.
— Любовта, която една покорна съпруга изпитва към своя съпруг.
— Любовта, за която църквата нарежда на съпрузите — кимна с глава той, сякаш разбрал играта й.
— Да — каза несигурно тя. Сора усещаше сдържаността му, която го караше да се стегне като дърво, и си мислеше, че знае причината за това. — Ще бъда една неблагодарна глупачка, ако не съм признателна, че отвръщаш на тази любов.
— Кое те кара да мислиш, че отвръщам на любовта ти?
Тя се засмя тихо.
— Ти си внимателен към мен. Отнасяш се с търпение към моето невежество. С нищо не ми напомняш, че съм бреме за теб, и никога не ме биеш, въпреки че го заслужавам.
— Боже! И ти наричаш това любов?
Той седна на пейката, постави главата й в скута си. Смутена от внезапния му изблик на ярост, тя се опита да стане, но той не й позволи.
Като я притисна до гърдите си, той каза:
— Ти си глупачка, ако мислиш, че това е любов! За толкова незначителна ли се мислиш, че се задоволяваш с такава погрешна версия на любовта?
— Всички се задоволяват с това.
— Всички? Ние можем да имаме повече от това, което всички имат.
Учудена от страстта, която той влагаше в думите си, тя попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ти кажа какво е любовта. Това е да можеш да се изправиш с любимия човек срещу целия свят и да знаеш, че вие двамата заедно можете да го владеете. Това е да се бориш със зъби и нокти за щастието на другия, без да се страхуваш от последиците. Това е да тръгнеш на война срещу целия свят, когато мирът и щастието царуват в твоя дом.
Като се стремеше да опровергае думите му, тя каза:
— Опитваш се да ми разкажеш за любовта, а говориш за борба, господство и война?
— Аз съм рицар. Как искаш да ти го кажа? — прегърна раменете й той. Тъмнината ги обгърна, така че никой не можеше да го види как се прави на идиот, успокои се той. Измъквайки думите от някое скрито местенце в душата си, той обясни: — Знае се, че Бог е създал Ева от реброто на Адам, а то е предпазвало сърцето му. Знае се, че без това ребро мъжът е уязвим. Знае се, че ти си създадена да бъдеш до мен, а не под краката ми. Знае се, че ние сме едно тяло, един дух.
Разгневена и изплашена от неговото красноречие, Сора скочи от мястото си, оправи полата си и каза:
— Това е смешно. Поетите пеят за тези глупости, но това не е действителността. Очакваш да ти повярвам, че никой мъж не цени признателността?
— Признателност? — той се изправи и тя се почувства хваната в капана на неговите чувства. — Че не те бия? По дяволите, как можеш да бъдеш толкова интелигентна и същевременно толкова глупава? Не благодарност и признателност искам аз от тебе. Искам да бъдеш щастлива с мен.