— Аз съм щастлива.
— С мен? — каза той, като се върна към простия, ясен френски, който използваше всеки ден. — Когато започнахме, ти и аз бяхме равни. Ти беше моята учителка, а аз бях войн. Сега искам да бъда твой баща, да те закрилям и да бъда удовлетворен с благодарността, която изпитваш към мен.
— Не искам баща — каза неуверено тя.
— О, не искаш! Не искаш да имаш един прекрасен баща, какъвто никога не си имала. Но за това аз ти давам моя собствен баща.
С болка и недоумение тя притисна стомаха си с ръка.
— Не знам какво искаш.
Това беше вик на отчаяние и той добави с по-благ тон в гласа си:
— Искам съпруга, Сора. Искам жена, която ме обича; която се гордее с любовта, която изпитвам към нея; която цени достатъчно моите възгледи и знае, че аз не мога да обичам един недостоен васал. Ана беше моя съпруга, избрана от баща ми, и ние формирахме нашите характери в брака си и бяхме щастливи. Не изменям на Ана, когато казвам, че ти си съпругата, която аз сам си избрах. Няма смисъл да отминаваме неприятните въпроси; ние си допадаме и си подхождаме. Винаги сме си подхождали. Можехме да имаме такава любов, която сияе като светилник и всеки може да я види, но ти се страхуваш.
— Какво имаш предвид, като казваш, че се страхувам?
— Страхуваш се да ми се довериш. Страхуваш се, че аз ще бъда като Тибълд и другите като него и ще ти се присмея. Страхуваш се да погледнеш в душата ми и да видиш що за човек съм. Аз съм отворил душата си към теб, а ти се страхуваш да видиш какво има там.
Думите му удряха точно там, откъдето идваха страховете й.
Той винаги беше изпълвал мислите й, съзнанието й, душата й и за пръв път тя разбра каква страхливка беше. Тя не искаше той да я познава толкова добре, а не искаше и тя да го познава така, сякаш той беше другата й половина. Не можеше да продължава да се гневи, като виждаше неговата скръб. Когато заговори, гласът й бе пълен със сълзи:
— Не ми вярваш за Чарлз — каза тя.
— Не ми изтъкваш логична причина, за да мога да ти повярвам. Не ми предлагаш никой друг, когото да подозирам. За Бога, кажи ми какво си намислила.
— Не мога. Просто не мога — горещи сълзи се стичаха ио бузите й.
Той остана мълчалив. После коленичи на земята и като изрече едно проклятие, каза:
— Намерих панталоните си, но не виждам чорапите си.
Сора го чу, че се облича, готов да си отиде от нея и се разрида още по-силно. Тя си спомни как плачеше пред Тибълд навремето, когато той все още можеше да й причини болка. Тя помнеше подигравките и презрението му, помнеше как й казваше: „Не разигравай тези игри пред мен. Няма да спечелиш моята симпатия и съчувствие с подемьрчането си“.
Тя натъпка края на полата в устата си, за да заглуши риданията си. Стоеше изправена, самотна и тъжна, докато Уилям се обличаше, за да си тръгне. Укоряваше се, че се беше показала толкова малодушна. Ето, сега той се обличаше, той си отиваше.
Но Уилям се приближи до нея и я обгърна с ръцете си.
— Не плачи, любима. Сърцето ми се къса, като те гледам така натъжена. Моля те, не плачи.
Но вместо да я успокоят, думите му я разстроиха още повече. Да получи внимание и нежност, когато очакваше присмех и презрение; да усети загрижеността, когато заслужаваше да я разтърсят, това беше повече, отколкото можеше да понесе. Риданията й станаха още по-силни и той я притисна до гърдите си и започна да й тананика тихо, като на дете.
Когато бурята утихна, той я погали и каза:
— Хайде да се прибираме. Вече се мръква и става хладно.
— Не! Не! — поклати глава тя и избърса лицето си с края на фустата си. — Искам да остана тук и да размисля.
Той започна да я разубеждава, но тя отново го помоли:
— Моля те, Уилям, има толкова много неща, за които трябва да размисля. Остави ме сама. Само за малко.
Неочаквано той направи това, за което го умоляваше. Остави я сама в тъмната, влажна градина, която повече не беше нейното спасително убежище.
Когато разбра, че той си беше отишъл, Сора извика в празното пространство:
— Искам просто да бъда добра съпруга. Искам само да бъда една обикновена съпруга.
— Була! — извика Сора, като хвърли сухите листа, които бе намачкала в ръката си. Като се ослуша, тя дочу далечното му сумтене. Була търсеше поредната катеричка, която да изплаши и тя му извика строго: — Була, ела тук!
Той изсумтя недоволно, но препусна с всички сили към нея. Тя се дръпна, за да може да спаси лицето си от езика му. После го почеса под муцуната, а той започна да скимти от удоволствие.
— Да, ти си едно добро момче.
Тя хвана каишката и стана от пейката. Пипнешком потърси въжето, което минаваше от дърво до дърво и й помагаше по пътя.