Не искаше да бъде сама, защото съзнанието й беше отворено за страхове и съжаления, но днес болката, която изпитваше душата й, я беше прогонила от замъка. Трябваше да обещае на Мод, че няма да скита надалече. Обеща също да взима Була със себе си за по-голяма сигурност. Когато Мод презрително отбеляза, че кучето не бе повече от едно израснало кутре, Сора трябваше да се съгласи с нея. Все пак размерите му обезкуражаваха повечето хора, а неговата необуздана доброжелателност действаше сама по себе си като защита. Мод беше изсумтяла отново, но накрая даде с неохота сьгласието си. Тя усещаше някаква заплаха да дебне нейната господарка и предупреди горските пазачи, дървари и лорд Питър да бдят за сигурността на нейното скьпо момиче.
Сора се движеше пипнешком покрай каменната стена, която ограждаше замъка и стигаше до гората. Искаше да отиде в гората, да седне на някоя пейка, да се усамоти и да размисли. Да мисли. И да проклина себе си и своите задръжки и да моли Уилям да се върне.
Уилям бе останал три дни след тяхната нощ в градината. Докато се приготвяше за заминаването, той й посвещаваше част от времето си.
Беше внимателен към нея и я окуражаваше, като хвалеше здравия й разум и сръчните й ръце. Той бе направил всичко, за да заглади пукнатината, която се беше получила между тях. Беше й дал всички шансове да му каже това, което той искаше да чуе.
Тя на няколко пъти бе отваряла устата си, за да му каже, че тя беше негова съпруга, че му даваше всичко от себе си, но все не успяваше да го изрече.
Вътрешната й честност я възпираше да му каже това. Не можеше да отстъпи напълно и съзнавайки това, я болеше.
Защо не можеше? Какво я караше да държи сърцето си затворено? И тя самата не можеше да разбере. Никога не бе предполагала, че е страхливка, никога не бе предполагала, че би се задоволила с по-малко от пълно, всеотдайно сливане с любимия човек. Защо тогава отстъпваше от това, което сърцето й желаеше?
Те бяха измамили слугите, бяха измамили всички. В отношенията им един към друг нямаше нищо обезпокоително на пръв поглед, но единствено те двамата можеха да почувстват страшната тишина, която надвисваше над тях, когато разговорът замираше.
И той замина.
Работата в домакинството не можеше да запълни тази празнота. С яростна решимост тя се бе заела да изпълнява всички задължения, които имаше като господарка на замъка. Беше заповядала да почистят избата. Изгнилите плодове, които бяха останали от миналата година, бяха изхвърлени и се започна истинското чистене. Миналогодишното осолено месо бе сложено най-отпред, за да се използва първо, а каците със саламура чакаха първите студени дни, за да бъдат напълнени с прясно месо. Ябълките, които ставаха за ядене, бяха подредени в дървени сандъци, застлани със слама, а дребните ябълки — смачкани за ябълково вино. Билките бяха окачени на тавана да съхнат.
Но всичко, което вършеше, бе един напразен, безсмислен опит да се разсее и не можеше да я откъсне от натрапчивите й мисли. Сега тя вървеше с Була и търсеше разрешение на болката, която непрекъснато я тормозеше. Двамата продължиха да вървят заедно надолу по пътеката, а свежия хладен въздух ги обгръщаше, като наметало.
Сора искаше да отиде до големия дъб. Не беше далеч. Щеше й се да изследва грапавата му кора с дланта си. Искаше да намери мястото, където Уилям беше издълбал инициалите им. Един ден, по време на медения им месец, те бяха тръгнали по пътеката и като стигнаха дъба, той бе издълбал едно „У“, преплетено със „С“. След като й обясни какво е направил, той взе пръста й и обходи с него контура на буквите. Сега тя искаше да намери знаците, издълбани между тези на другите влюбени, които бяха останали в знак на обич. Като една глупачка, тя искаше да прегърне дървото, което пазеше спомена за тяхното щастие.
За първи път, откакто Уилям бе заминал, тя се беше предала на сантименталността. Целият свят беше несправедлив към нея. Братята й нямаха нужда от нея. Съпругът й беше заминал, а преданата й прислужничка си беше намерила любим. Тя се спъна в един камък и изхлипа гласно. Един клон я шибна по лицето и тя го блъсна настрани. Уви ръката си около повода на Була и го подкара напред.
Була се опитваше да се обърне и да я отдалечи от въжето, което я упътваше, но Сора го увещаваше:
— Не, не момчето ми. Оттук. Почти стигнахме.
Той я дърпаше настойчиво, сякаш искаше да й каже, че трябва да се махнат от въжето и да навлязат в гората, но тя отново хвана въжето.
— Не трябва да се пречи на катеричките да събират лешници, така че трябва да продължим пътя си към големия дъб. Няма да стигнем много скоро, като се имат предвид твоите лудории и моят мързел. Хайде! — тя хвана здраво повода му и го дръпна.