Той тръгна, като упорито скимтеше и се дърпаше встрани от пътя, по който го водеше тя. Неговата сила причини болка в ръката й и тя дръпна рязко повода му.
— Хайде!
Той изскимтя, като че ли го беше ударила и тя го сгълча:
— Ти, глупаво куче. Ти си едно голямо бебе. Не искаш ли да дойдеш с мен до дървото? Ще бъдем там след минута.
Той тръгна послушно до нея, но след известно време, отново започна да я дърпа настрана. След това внезапно спря и започна да души земята, като се заплете в краката й. Вбесена, Сора го пусна да си върви. Като усети, че е свободен, той не избяга, както тя очакваше, а застана на пътя й и започна да лае.
Неговият лай я озадачи. Не звучеше тревожно, но, изглежда, той не искаше да й позволи да продължи напред.
Като постави свитите си в юмруци ръце на кръста си, тя попита:
— Була, полудял ли си?
Вместо отговор, той я блъсна силно с голямата си глава и сълзите, които заплашваха да потекат, рукнаха от очите й.
— Не мога да се върна сега — спря да си поеме дъх тя и да се поуспокои. — Трябва да бъда сама.
Той отново я бутна силно и тя изпусна въжето, но после го намери и го стисна здраво с ръката си.
— Не мога да оставя пътеката. Ще се загубя в гората.
Була не я разбираше, но продължаваше да настоява тя да остави въжето. Кучето я буташе и когато тя не му се подчини, изтича няколко стъпки напред и започна да скимти умоляващо.
— Не мога.
Дори и кучето й я беше изоставило. Отново я завладяха мрачни мисли и тя се разрида от униние и печал. Извърна се и пипнешком тръгна несигурно надолу по пътеката, а когато Була се хвърли в краката й и я препъна още веднъж, тя ядосано извика:
— Махай се! — плесна го тя, като с това едновременно натърти ръката си и нарани чувствата му. — Върви си и ме остави сама! Нямам нужда от теб!
Той скимтеше, като навеждаше и изправяше нетърпеливо главата си, опитвайки се да й попречи да продължи. Накрая седна зад нея по средата на пътеката и изрази със скимтене недоволството си, докато тя, следвайки въжето, стигна до завоя и там се спря.
Имаше нещо нередно!
Тя се доверяваше на това куче. Дори обърканите й чувства, не можеха да попречат на вярата й в него. Була беше „очите й“ и ако той се опитваше да я спре, то сигурно имаше някаква причина.
Подсмърчайки, тя извади носната кърпа от ръкава си. Като избърса носа си, тя се ослуша. Шумовете, които гората издаваше днес, бяха по-тихи, по-приглушени и по-дълбоки. Чувстваше се едно унило затишие. Като влачеше бавно краката си, тя разбра, че стъпва по дебел пласт листа, сякаш никога човешки крак не бе минавал оттук. Странно. Имаше и назъбени камъни, много камъни. Като повдигна ръцете си, тя се завъртя. Дърветата протягаха разперените си клони и я обгръщаха, а вековните им корени бяха разкъсали земята и се подаваха на повърхността.
Тя настръхна и притисна свитата си в юмрук ръка до гърдите си. Пръстите й нервно мачкаха носната кърпа, тя прехапа устни.
Изглежда, се намираше в такава част на гората, където никога преди не беше стъпвала.
Това бе невъзможно!
Освен ако въжетата, които й показваха пътя, не бяха изместени.
— Була — извика неуверено тя.
Кучето излая в отговор.
Като повдигна глава, тя помириса въздуха наоколо; миришеше на мъже, които са прекарали дълги часове в гората.
Тя се завъртя, сграбчи въжето и побягна обратно към кучето.
— Була!
Тя чуваше лая му, но този лай не бе отправен към нея, бе отправен към някого, когото Була познаваше. Сора започна да тича по-бързо, препъвайки се в своя ужасяващ страх. Тогава чу тежки стъпки да се приближават към нея. Чу ръмженето на Була, което в началото беше гърлено, а после прерасна във враждебно. Мъжки гласове му извикаха предупредително. Човешки гласове! Закрещяха! Була издаваше звуци на отчаяние.
Тя се задъха, като чу шум от тежко тупване, като че ли камък бе ударил някой кух пън.
Мъчителните звуци, които кучето издаваше, секнаха рязко. Тя отново го извика по име, но Була не й отговори.
Паниката започна да я души, когато чу един мъж да казва същите думи, които беше слушала и преди, но сега неговият глас не беше преправен и тя можеше да го познае.
— Не се страхувай, красива лейди. Аз те обичам.
18.
Уилям беше човек, който се гордееше с логичната си мисъл. Светът щеше да бъде шокиран, ако разбереше, че той не вярваше в магьосници или в дяволи. Беше станал скептик от деня, в който бе пленил един зъл дух. Злият дух се оказа не нещо друго, а един очернен и изплашен мъж, един въглищар, който живееше в гората. Нищо в живота му след това не беше променило твърдото му убеждение, че хората се страхуват от непознатото, без да имат основание за това. Никой, бил той магьосник или фокусник, не беше показал такива способности, които той да не можеше да разбере. Той ги разглеждаше логично и веднага откриваше шарлатанството.