— Може би сте нещо повече от половин сляп човек, милорд — чу той нежния й глас над главата си. — Може би сте нещо повече от парче мебел.
— Лейди Сора?
Тя обърна глава и прекъсна разговора си с Мод, за да чуе какво ще й каже Бартли.
— Да?
— Милорд ви вика.
— Върна ли се вече лорд Питър? — Тя се изправи и се намръщи.
— Не, лейди Сора. Лорд Уилям ви вика. Иска да говори с вас.
Тя сви устни от изненада. Дали не е решил да си върне за подигравката от сутринта? Тя още помнеше звука от плесницата по бузата на Хоиза, както и неговия гняв. Все пак този ден беше ползотворен. Хоиза беше натоварена с онези дейности, който най-много мразеше. Тя се беше навела над дупките, гребеше с лопата и през цялото време стенеше. После й бе наредено да се измие, преди да докладва за свършената работа, и да се заеме с шишовете и делвите. Повече не беше нужна в кулата.
Сега отходните места миришеха на чисто, подът беше изтъркан, а слугите се движеха тихо след получения урок по държание.
А Уилям? Уилям най-после откликна на оживлението около него, на света извън главата му.
Тя все още нямаше мнение за него, за човека, който оставаше затворен в себе си. Тя не можеше да види никого, можеше само да слуша и да си прави заключение по гласовете и интонациите в тях. В собствения й дом семейството и подчинените й признаваха нейната интелигентност и възприемчивост, но Уилям рядко говореше, така че, когато имаше работа с него, тя подхождаше съвсем внимателно. Докосването до друго същество й даваше цялостна представа за него, но поради възложената й роля на жена на средна възраст тя не можеше да се възползува от непосредственото възприятие чрез стискане на ръка или целуване по бузата.
— Лейди Сора?
Бартли отново й напомни за нейното задължение. Почувствала слабост в краката си, тя с усилие се изправи.
— Да, разбира се. Все още ли е до огнището?
Бартли кимна. Мод го погледна и той си спомни, че тя не го вижда.
— Да, миледи. Никога не излиза оттам.
Сора пристъпи до слугата, хвана го за рамото и после за ръката, като му показа как да я води.
— Моля те, заведи ме при него — каза тя любезно. — А докато отидем дотам, разкажи ми за себе си.
Мъжът тръгна колебливо през стаята.
— Аз съм един от селяните тук — започна той, — след което замълча, несвикнал да говори с жени, особено с млади, хубави и благородни.
— Женен ли си? — подтикна го тя, като изравни стъпката си с неговата.
— О, не, с това гонене на крадци и бракониери, и други такива из именията на милорд, не ми остана време за женитба.
— Войник ли си бил?
— Да, и имах собствен кон, който господарят ми позволи да яздя… бащата на лорд Питър, а после и лорд Питър… докато не окуцях и ми беше невъзможно да яздя през зимата. — Гласът му затихна. — После окуцях още повече и не можех да яздя дори и през лятото, и бях изгонен.
— Изгонен? — Сора го насърчи с погледа на виолетовите си очи и възрастният човек забрави, че е сляпа.
— Заседнах в кулата като стар кон, който те от милост не убиват. — В гласа му прозвуча горчивина. — Благодарен съм. Не са много лордовете, които държат войниците си на топло, след като от тях повече няма никаква полза. Но е страшно да си стар. Никога не остарявай. Старостта е изпълнена с много дълги дни, които няма с какво да запълниш.
— Но, Бартли! Какво щях да правя през последните седмици без теб? — Сора притисна ръката му до себе си и я разтърси. — Ти ми беше такава подкрепа, помагаше ми с упоритите слуги и се грижеше за лорд Уилям, така че аз бях свободна да ръководя почистването.
— И какво щях да правя аз без теб, седнал в моя ъгъл? Без разказите за битките от твоята младост? — Топлите, приятни тонове в гласа на Уилям бяха наситени с искреност и благодарност.
Старият войн трепна, почувствал се безпомощен от възрастта и смущението.
— Добри господарю, не знаех, че слушате.
— Това е единственото нещо, което ми помага да не загубя разсъдъка си.
Бартли се изчерви, сьсухрената му кожа потъмня.
— Ето, миледи. Онова проклето куче отново е по петите ви, миледи, внимавайте да не се спънете в него. — Той помогна на Сора да седне на стола, докато преданото куче се настани в краката й на йода. Като застана пред Уилям, Бартли каза:
— Колко отдавна беше времето, когато ви учих да яздите и да не падате. Ние имаме нещо общо помежду си, милорд. Вие не можете вече да воювате и аз също не мога да воювам повече…
— Ела утре при огнището — покани го Уилям — да си поговорим за миналото.