Благодарение на логиката, той реши, че Чарлз беше негодникът, който желаеше неговия крах, но все пак в съзнанието му се прокрадваше леко съмнение. Нещо липсваше в схемата на неговата логика.
Втренчил поглед в крепостта, където живееше Чарлз, Уилям барабанеше с пръсти по седлото на коня. Искаше му се да знае какво да прави. Колкото повече се отдалечаваше от замъка Бърк и от Сора, колкото повече приближаваше крепостта на Чарлз, толкова повече си мислеше, че тя бе права. Бремето на несигурността, която непрекъснато растеше, му тежеше и той яздеше все по-бавно и по-бавно. Пътешествието, което трябваше да му отнеме три дни, продължи цели седем дни, през които той премисляше благоразумието на предположението си. Желаеше с цялото си сърце да обърне коня и да се върне при Сора, за да й каже, че тя е права, а той греши. Но може би това се дължеше просто на чувството му за вина пред нея.
Мислеше, че с времето можеше да я научи да го обича така, както той я обичаше. Мислеше, че търпението, което притежаваше, беше достатъчно, за да събори крепостта на нейните задръжки, но за своя изненада откри, че това не стана. Как е могъл да изисква толкова много от нея? Братята й му бяха казали за това, което й беше завещал Тибълд; дълго време се беше подготвял с упорито търпение да я откъсне от тези нейни фикс идеи. Вместо това той беше открил, че не може да търпи нейната признателност, която тя с готовност му предлагаше.
Признателност. Мисълта за това го влудяваше. Как можеше тя да принизява техния брак, като не предлагаше нищо повече от това, което другите жени даваха? Как можеше да иска по-малко от това, което той желаеше да й даде?
Като поклати глава, той отново се вгледа в назъбените каменни стени пред него. Сора се кълнеше, че не беше Чарлз. С присъщата за жените нелогичност, тя смяташе Чарлз за невинен, но не подозираше и никого другиго.
Не можеше да бъде права.
Като добре смазано колело, търкалящо се по добре утъпкан път, той отново премисли всички факти. Чарлз имаше нужда от пари. Чарлз беше безволев и завистлив. Чарлз винаги беше на място и навреме, когато се започнеше атаката. Чарлз… Чарлз беше всичко, което беше логично. И малко вероятно.
По дяволите! Сора му беше повлияла повече, отколкото той си мислеше. Като повдигна ръката си към групата войници, които го придружаваха, той им даде знак да слязат от конете. Оръженосецът му спусна знамето с герба и всички слязоха, за да си починат и да се подготвят за битката, която щеше да започне следващата сутрин.
— Как можа да убиеш кучето ми?
— Не съм го убил аз. Моите хора го убиха. Само го хванах, за да стои мирно, докато го вържат.
— Була те познаваше — в думите й пролича силна мъка. — Знаеше, че си приятел на Уилям. Когато трябваше да те нападне, не го направи, защото помнеше, че господарят му те беше допуснал в къщата си.
— Когато започнах да тичам след теб, той не ми се доверяваше повече. Нахвърли се върху моите хора. Сега увери ли се, че не съм убил кучето. Не мога да го убия и да те заловя в същото време.
— Ти си луд.
Сора седеше на седлото пред Никълъс, а краката й висяха от двете страни на коня. Той я държеше с ръка, като я притегляше назад, за да се облегне на гърдите му. Тя го ненавиждаше, ненавиждаше допира му. Всеки път, когато той я докосваше, тя потрепваше, но не можеше да направи нищо. Борбата за залавянето й бе бърза и брутална. В гората нямаше никой, който да я спаси, който да й помогне, докато тя се бореше с него. Обезумяла, тя използва ноктите и ножчето си, но те й донесоха само белези по лицето, подута китка и респект към способностите на похитителя й да владее силата си. Всички презираха Никълъс за това, че не владееше рицарските умения, но сега тя изпитваше респект към неговата ловкост и грубост. Тя се страхуваше от него.
— Не съм луд — увери я той. — Аз съм блестящ. Човешкият род не заслужава даже да се докосне до върха на ботушите ми.
— Това е жалко.
— Подло — каза той и тя усети как кимна в знак на съгласие. — Толкова хитро, подло и ужасно, че е трудно да се повярва, че човек може да измисли такова нещо.
— Не се ли срамуваш? — попита отчаяно тя. — Така ли се отплащаш на мъжете, които са те хранили и са се грижили за теб?!
Той се разсмя искрено и леко я целуна по врата.
— Лорд Питър от Бърк е един благочестив стар бърборко. Винаги дрънка празни приказки за рицари и за святост на клетвата.