— Това е глупаво. Ти не можеш да обичаш една сляпа жена. Може да обичаш земите ми, но не и мен — опитваше се да го убеди тя.
— Земите ти наистина са привлекателни, но ти грешиш. Аз те обичам. В началото само те желаех, както желаех всичко, което Уилям притежаваше, но когато те гледах до Уилям, в сърцето ми се пробуди силен копнеж да стана обект на твоето внимание, на твоята любов. Когато видях колко много е влюбен в теб той, страстта, която изпитвах към теб, се превърна в любов.
— Искаш да кажеш, че ме обичаш, защото Уилям ме иска?
— Не — поправи я той. — Обичам те, защото Уилям те обича. Той се е посветил на теб. Живее единствено за теб.
— В действителност той не ме обича — неочаквано очите й се напълниха със сълзи на отчаяние, като си спомни сдържаната му любезност, която показа към нея, преди да замине.
— О, обича те. Всички признаци за това са налице, а аз мога да ги разпозная — каза напевно Никълъс. — Знаеш ли, той обичаше също и предишната си жена, но мисля, че теб обича повече.
— Какво имаш предвид? — чувстваше, че се задушава. Знаеше, че не трябва да насърчава този разговор, но не можеше да устои на любопитството си.
— Той беше щастлив с Ана. Беше доволен. С теб той не се чувства доволен, защото винаги мисли и се тревожи за теб. Той е щастлив, когато и ти си щастлива. Винаги търси начин да ти достави удоволствие. Иска му се да убие всеки мъж, който те погледне. Той те обича безумно, като че ли си някое вкусно ястие, предназначено само за него.
Тя искаше да му повярва, но се страхуваше.
— О, хайде, Никълъс! — засмя се тя неуверено.
Той злобно добави:
Той ще тръгне подир теб. Кръвта й замръзна.
— Той не е в Бърк и няма да разбере, че съм изчезнала.
— Знам. Видях го да препуска като луд към замъка на Чарлз. Дебна ви от последната пълна луна.
— От последната пълна луна — гласът й не звучеше изненадано.
— След сватбата. Трябваше да отида в Кран, за да се приготвя за пристигането ти и да дам нарежданията си на слугите. После се върнах и се скрих в гората, но ти все не идваше. Ти беше тази, която чаках.
— Толкова ли съм важна?
— Моя прекрасна лейди, ти си в центъра на целия ми план! С твоето пленяване, аз си осигурих теб, а чрез теб и Уилям.
— Той замина, казвам ти, и никога няма да разбере къде съм.
— Ще разбере. Ще разбере много скоро, ако вече не го е разбрал. Знам го със сигурност.
Почувствал се като пълен идиот, Уилям стоеше под стените на замъка на Чарлз и ревеше с цяло гърло.
— Не можете да се предадете, чумата да ви тръшне! Това е обсада!
Чарлз се наведе през една от просеките в назъбената стена и извика:
— Ти победи, каква разлика може да има, по дяволите? Даже не знам защо ме обсаждаш!
— Шегуваш се!
— Шегувам се! Стоя тук гол-голеничък и треперя от студ, а в леглото ми лежи незадоволена една красива девойка, и ти ми казваш, че се шегувам. Ти си луд! — каза осъдително Чарлз.
— Не съм луд — отрече Уилям.
— Луд си, щом продължаваш да стоиш навън, когато подвижният мост е на твое разположение, а в камината ми гори силен огън. Но твоя воля, постъпи както искаш — отдръпна се Чарлз и извика през рамо: — Много ми е студено, за да споря с теб.
Уилям пристъпваше от крак на крак. Неговите войници бяха очаквали пукването на зората, за да започнат атаката, а нощта беше студена. Вече беше започнало да се застудява и те чакаха с нетърпение да изгрее слънцето.
Сега въоръжените мъже стояха с ръце на кръста или се подпираха на дърветата и наблюдаваха дъха си, който се издигаше във вид на пара в студения въздух. Те не поглеждаха към Уилям, който стоеше настрана бесен, нито пък към замъка, където подвижният мост се спускаше бавно надолу.
Уилям скришом поглеждаше към подканващата го порта и после към хората си. „Капан ли беше това? Мили Боже!“ — мърмореше той. Като оправи колана и освободи сабята си, той тръгна към моста.
Опитващи се да разберат намеренията му, половината от неговите войници го последва по петите, а другата половина остана навън, готова да нападне при нужда. Групата мъже, които влязоха през портата и се озоваха в замъка, се оглеждаха наоколо с бдителен поглед. Разпасаните войниии от крепостта ги гледаха с отвращение, като се прозяваха и трецереха от студ. Бяха толкова неподготвени, че Уилям го обзе ужас.
— Мили Боже — каза той на Чанинг. — Нима моят баща не е научил Чарлз на нищо? Той ще бъде напълно унищожен при една обсада.
— Може би той не мисли, че съществува нещо, за което си заслужава да се бие — предположи въоръженият мъж.