Уилям шибна с камшика си и хвърли гневен поглед наоколо, а Чанинг сви рамене. Отиде до вратата на замъка и надникна вътре. Нищо. Никакви скрити войници, никакъв врящ катран, който да бъде използван против него. Той изтегли сабята си и се качи по стълбите, които водеха към голямата зала. Нищо. Само слуги, които сновяха напред-назад и мирис на току-що опечен хляб, който се носеше от плетените кошове, поставени върху бюфетите. Той застана в края на стаята, долепил гръб към стената, за да се предпази. Чувстваше се глупаво, а неговите хора му подражаваха. По гримасите на лицата им той разбираше, че те се чувстваха дори по-глупаво от него самия. Като се изправи, той още веднъж възкликна:
— Мили Боже!
Този път Чарлз го чу и като бутна настрани паравана, който криеше леглото му, отговори.
— Не знам какво си намислил, Уилям, но си пълен кретен, ако мислиш, че можеш да измъкнеш нещо от мен.
Той натъпка ризата в панталона си, докато говореше, а Уилям видя едно много хубаво слугинче да наднича към него изпод завивките на леглото.
— Не съм дошъл да взема земите ти — възрази Уилям. — Не съм толкова подъл. Дошъл съм да те убия.
Чарлз се спря, ръцете му още държаха ризата. Той се втренчи в Уилям, сякаш последният беше полудял.
— Да ме убиеш! Баща ти знае ли за това?
— Да — Уилям се препъна в болката, която се четеше в очите на Чарлз. — Виждаш ли, ти имаш логична причина да се опиташ да ме убиеш.
— Света Богородице и вси светии — Чарлз се приближи към пейката до масата и се отпусна тежко върху нея, с гръб към Уилям. Като постави ръце на коленете си, той изумен поклати глава, невярващ на ушите си. — Какво, за Бога, те кара да мислиш, че ще се опитам да те убия?
— Имаш нужда от пари — обясни просто Уилям.
— Пари?
— Е, аз не мога да проумея защо някой ще се опитва да ме убие, ако не иска моите земи и моята…
— Може би — прекъсна го Чарлз, като се изправи на крака и се обърна към Уилям. — Може би, защото ти си просто един надут пуяк, който заслужава един хубав бой! Промених намерението си. Взимай хората си и се махай от залата! Ще се бием. Ти, тъпако! Ти, глупако, ти, побъркан…
Уилям протегна ръце и изкрещя, като гласът му надвика рева на Чарлз:
— Ти ме убеди.
— Убедих те? По дяволите! Махай се от моя замък, ти, подозрителен, страхлив блюдолизец!
— Чарлз, имам нужда от помощта ти!
Чарлз спря. Тирадата му увисна във въздуха и той изгледа с недоверие приятеля си.
— През целия си живот ти никога не си имал необходимост от моята помощ.
— Сега имам нужда от нея. Някой заплашва жена ми и мен.
— Мисля, че ти взе мерки, като уби Артър.
Уилям трепна.
— Как разбра, че съм убил Артър?
— Всеки знае, че ти си го убил. Помисли малко, глупако! По време на сватбата ти никой не го спомена открито пред теб, но нима това означава, че не клюкарстваха зад гърба ти? Не. Всички разбраха, че ти си убил Артър, когато разкри, че той е бил човекът, който те е ослепил.
— Мили Боже — каза безизразно Уилям. — Никога не съм мислил за това.
— Подозирах това — каза Чарлз, но без предишната острота. — Добре, доведи хората си вътре и ще поговорим по-спокойно.
— Да, имам нужда от това. Имам голяма нужда от това.
— Уилям каза, че ти никога не би убил Хоиза.
Вятърът, който духаше откъм океана, сега се усещаше съвсем ясно. Той си играеше с няколко кичура коса които бяха излезли от плитката й и я караше да трепери от студ. Докато яздеха, към тях се присъединяваха все повече и повече от хората на Никълъс. Те се движеха в редица един след друг зад тях. Сора се чувстваше обкръжена с непознати мъже. Вече не можеше да се владее, усещаше, че изпада в паника.
— Каза, че, след като Хоиза вече е твоя собственост, ти ще я защитаваш и ще се грижиш за нея.
— Трябваше да я убия. Тя застрашаваше живота ти. В гласа му се долавяше такава заплаха, че дъхът й секна от силната болка, която прониза сърцето й.
— Ако ме искаш само защото Уилям ме иска — каза предпазливо тя, — ако ме обичаш само защото Уилям ме обича, то ще ме обичаш ли, ако Уилям умре?
Той остана мълчалив, изненадан от думите й. После каза замислено:
— Не съм мислил за това. Уилям присъства толкова отдавна в живота ми, че не мога да си представя времето, когато вече няма да го има. Ще те обичам ли още?
Дълго време те яздиха мълчаливо. Сора едва се сдържаше да не скочи от коня в отчаянието си. Когато той заговори, в гласа му се долавяше приглушена страст:
— Знаеш ли, мисля, че ще те обичам. Наистина вярвам, че ще те обичам — ръката му стисна кръста й и той сложи една влажна, противна целувка на врата й.
Искаше й се да не бе задавала този въпрос. Какъв ли свестен отговор можеше да получи? Дали щеше да я убие, или щеше да я задържи при себе си? Изборът между смъртта и живота, подчинен на него, изглеждаше еднакво тежък и угнетяващ. Тежък и угнетяващ. Тя се разсмя дрезгаво. Думите бяха слаби, за да изрази това, което чувстваше.