— Трябва да е някой, който присъстваше на сватбата, някой, който познава много добре замъка Бърк.
— Който и да е бил, той е дебнал Сора, плашил я е и е шепнал думи за любов. Дори е влязъл в градината през онази малка вратичка, помниш ли я? И се е осмелил да я докосне!
Чарлз изръмжа от възмущение.
— Това ми намирисва на Никълъс. Винаги е обичал да дебне наоколо и да плаши хората, които не могат да му го върнат.
— Не знаех това.
Чарлз сви рамене и продължи:
— Ти си с четири години по-голям от нас. Беше вече оръженосец, когато ние станахме пажове, а когато станахме оръженосци, ти вече беше рицар. Когато се връщаше вкъщи, ти беше обект на нашето преклонение, героят, когото боготворяхме. Господи, ние се мъчехме да се домогнем до теб. Особено Никълъс. Той пазеше добре прикрита своята продажност, защото искаше да ти се хареса.
Страхът се прокрадна в душата на Уилям, страхът, който той досега не допускаше до себе си, за да не пречи на логичното му мислене.
— Какво правеше още?
— Обичайните малки жестокости, присъщи за момчетата. Обичаше да стяга въже около врата на кучето си и да го гледа как отваря уста, за да поеме глътка живителен въздух. „Случайно“ поваляше на земята оръженосците с копието си и се любеше само с жени, които нямаха желание за това, или с момичета.
Уилям потрепера пред прага на откритието.
— Но той не е убил Хоиза.
— Не — изплакна ръцете си Чарлз в купичката с вода и кимна с глава на оръженосеца си да я изнесе. — Трябва да е луд, ако е убил тази слугиня.
— Това е! — изправи се Уилям и изрева: — Това е! Това е погрешният ход в моята логика. В лудостта няма логика, а Никълъс е луд. Напълно побъркан! Хайде! — плесна ръката на Чарлз той и прескочи пейката. — Трябва да вървим. Ако все още не е хванал Сора, то сигурно скоро ще го стори.
19.
— Аз го боготворях — каза с нежен глас Никълъс. — Знаеше ли това?
— Кого?
Сора седеше свита и трепереше пред огъня, който гореше в залата на замъка Кран.
— Уилям. Аз обожавах земята, но която той стъпваше.
— Какво промени отношението ти към него?
— Нищо — той пристъпи по-близо до огъня, а тя се отдръпна настрана, като загърна полата около глезените си. — Никога не съм променял отношението си към него, откакто разбрах, че мога да бъда Уилям.
— Да бъдеш Уилям? — попита глуповато Сора.
— Да. Не виждаш ли? Това е хубавото в цялата работа. След като го убия, аз ще бъда син на лорд Питър.
Поразена и объркана, тя изтърси:
— А какво ще кажеш за Кимбол?
— Кимбол? — повтори разсеяно той.
— Кимбол, синът на Уилям. Наследникът на всички земи на лорд Питър.
— О, Кимбол — каза безгрижно той, — ще се наложи да го убия.
Сора затвори очи. Изпитваше силна мъка и се молеше на Бога да я напътства какво да прави.
— Не искаш ли да бъдеш… Уилям… за Кимбол?
— Да бъда баща? Не. Децата създават прекалено много грижи. Ще трябва да умре. Аз ще бъда главният му оплаквач, какъвто щеше да бъде Уилям. Това прави ли те щастлива?
Искрено казано, той й предлагаше благодатен живот, а това беше по-лошо, отколкото това, което беше направил преди. Представата му за добра постъпка, беше убийството на момчета. Самообладанието се изплъзна от властта й. Тя чуваше как кръвта бие в ушите й. Той беше въплъщение на злото и й се прииска да го върне обратно в дома му, при дявола. Тя се изправи; искаше да издере очите му, искаше да го накара да страда.
Шум от тичащи по стълбите крака я накара да се спре. Като изправи главата си, тя се ослуша внимателно. Шляпането на обувките и учестеното дишане й напомниха за някого и когато задъханият пратеник заговори, нейната ярост постепенно премина в ужас.
— Казах на лорд Уилям, че тя е при вас, милорд.
— Проклет мошеник! — избухна Сора. — Брони, какво правиш тук?
— О, миледи, надявах се, че няма да ме познаете — дотътри се той до нея. По шума от стъпките му тя разбра, че беше по-злочест, отколкото когато го беше оставила в замъка на Артър. — Лорд Никълъс стана мой господар, след като лорд Артър умря, и аз правя това, което той ми нареди.
— Как си могъл?
— Това не ми харесваше — увери я той. — Опитах се да кажа на лорд Никълъс да не го прави, но не знам по каква причина, никой не искаше да ме чуе.
— Вече чух твърде много от теб — каза студено Никълъс. — Не си дошъл тук да приказваш с моята съпруга, а да докладваш…
— Вашата съпруга? Мисля, че казвахте, че тя е съпруга на лорд Уилям.
— Глупак!
Сора потрепери, когато чу острото изплющяване на един шамар и стона на Брони.
— Гледай си твоята работа, както вече ти казах! Кажи сега, какво отговори лорд Уилям?