— Не видях точно лорд Уилям — Брони се отдръпна назад и Сора предположи, че той избегна друг удар. — Не беше възможно! Намерих замъка на лорд Уилям точно както ми казахте и похлопах на портата, но ми отвърнаха, че цялата войска се подготвя да тръгне на поход. Аз попитах за къде се стягат и те ми отговориха, че отиват да спасяват лейди Сора. Попитах ги кой я е отвлякъл. Казаха ми, че е лорд Никълъс, и аз им казах, че е точно така.
Сора потисна смеха си. Тя разбра, че скоро ще изпадне в истерия, но въпреки че се опитваше, тя не успя да прогони усмивката си. Очевидният страх на Брони й дойде твърде много. Тя започна да се смее нервно и продължи, докато накрая и Никълъс се разсмя.
— Отлично, Брони! — похвали той слугата си. — Значи лорд Уилям знае къде е тя.
— Това е всичко, милорд — каза пламенно Брони. — Лорд Уилям сам ще дойде тук.
— Какво!? — смехът на Сора секна. Тя се отпусна на пейката и стисна ръба й с вкочанените си пръсти. — Ще дойде сам?
— Да. Аз влязох в замъка, за да похапна. Слугата, който работеше в кухнята, изглежда, ме хареса.
— Почивал си? — изръмжа Никълъс.
— Човек не може да тича толкова много, без да се нуждае от малко почивка, милорд.
— О, разбира се, че не може!
Сарказмът на Никълъс остана незабелязан за Брони и той въздъхна с облекчение.
— Да. Знаех, че ще се съгласите с мене. Докато стоях там, го чух да говори. По-скоро да спори.
— Лорд Уилям? — попита Никълъс, като барабанеше с върха на пръстите си.
— Да, лорд Уилям! Кой друг? Те обядваха и аз го чух. Разправяше на приятеля си, че това подло животно, което е отвлякло неговата лейди, никога няма да допусне една армия да се доближи до крепостта му, но сигурно ще му позволи да влезе, ако отиде сам. Лорд Уилям, искам да кажа.
— Подло животно, а? Ще видим кой е животно. Може ли едно животно да хване в капан легендарния лорд Уилям? Може ли едно животно да планира такава операция? Кой друг, освен лорд Никълъс от Уолхем, може да постави Уилям от Миравил на колене?
— Все още не си го поставил на колене — изръмжа Сора, тъй като Никълъс сложи ръце на раменете й и я стисна, като й остави белези. Беше сигурна в това.
— Какво ще прави Чарлз, докато Уилям язди към замъка ми съвсем сам? — попита подигравателно той.
— О, той отива при лорд Питър.
— Отива при лорд Питър? — каза замислено Никълъс. — Интересно. Кога стана това?
— Вчера. Тичах на връщане като бързия вятър.
— За това те бива — каза Никълъс. — Кога тръгват?
— Лорд Уилям е готов да тръгне веднага, но Чарлз има нужда от помощ, за да организира хората си и да се приготви за война. Казаха, че ще тръгнат днес на разсъмване.
— Чу ли всичко това, любов моя? Късметът е на моя страна — погали той раменете й.
— Лорд Питър никога няма да те признае — каза неочаквано тя. — Ти каза, че той прикривал презрението, което изпитва към теб.
— Той ще бъде съсипан, като разбере за смъртта на сина си — Отдалечи се той от нея, а после се върна. — Време е да си лягаме.
— Разбира се, че ще бъде съсипан, но се съмнявам, че ще загуби разсъдъка си. Не мислиш ли, че ще заподозре теб, когато се появиш с отвлечената съпруга на Уилям?
— Правилно — размисли той и после реши: — Просто трябва да те държа затворена тук до смъртта на лорд Питър. Ела — хвана я той за китката. — Нека да използваме леглото в дневната стая. Толкова време съм мечтал за теб.
Неочакваният начин, по който той отне свободата й, провокира нейната смелост, а огромното му желание я докара до отчаяние.
— А какво ще кажеш за майка си? — Сора отправи като стрела въпроса си към него. — Какво си помисли тя за теб, когато уби брат си?
Той спря да я тегли и тя усети как една тръпка премина през тялото му.
— Майка ми беше светица.
— Тя не обичаше ли брат ти? Или е била една чудовищна майка, която не е обичала всичките си синове?
Като я завъртя така, че да застане с лице към него, той хвана раменете й и я разтърси.
— Тя ни обичаше всичките! Тя ни обичаше безумно, душата си даваше за нас. Ние бяхме нейните цветя, нейните малки съкровища.
Болката от натъртеното тяло и унижението от положението, в което се намираше, я накараха да продължи гози разговор.
— Какво ти каза тя, когато го уби?
— Не искаше да я напускам, но те ме принудиха.
— Тя плака ли, когато ти замина?
Той отмина въпроса й.
— Баща ми взе другите момчета рано от нея, но мен тя успя да задържи, докато станах на осем години. Казваше, че никога няма да ми позволи да си отида, и аз се заклех да остана при нея завинаги.
— Тя плака ли, когато ти замина? — повтори въпроса си тя.