— Моето наследство дойде твърде късно за нея. Беше умряла.
— Тя плака, нали? Тя плака, защото ти я предаде, точно като братята си.
— Не съм я предал
Той говореше през стиснатите си зъби. Гласът му беше глух, но горчивината, която личеше в него, я накара да потрепери. След миг се овладя и се изправи.
— Бедната ти майка. Да чака тук съвсем сама и да живее само със спомените си. Да чака завръщането на своя най-малък син. Да чака, вечно да чака. Докато ти живееш в друг дом, учиш се, за да станеш рицар, шегуваш се с другите младежи и замяташ полите на жените.
— Не съм се забавлявал. Това беше работа, през цялото време само работа. Аз се трудех, за да стана рицар, трудех се, за да науча Артър да ме следва като куче. И не замятах полите на жените, освен ако…
— Освен ако?
— Освен ако ми оказваха съпротива и се бореха с мен. Тогава го правех.
— Не си искал да се забавляваш, докато майка ти е страдала, изоставена и съвсем сама.
— Точно така — тя усети усмивката в гласа му. — Ти разбираш. Знаех, че ще разбереш.
— Разбирам, че ме лъжеш — подразни го с презрението си тя. — Разбирам, че ти си изпитвал удоволствие да дресираш Артър, за да те следва с лекомислена преданост. Разбирам, че си изпитвал удоволствие, като си го наблюдавал да крои глупавите си планове за Уилям. Разбирам, че ти е доставяло удоволствие, като си се борил с всички онези жени, причинявайки им болка, за да ги накараш да правят това, което ти си искал.
— Как си могла да разбереш всичко това?
— Защото постъпваш така и с мен. Ти изпитваш удоволствие да се налагаш над безпомощните същества. Ти ме държиш и ме гледаш как се гърча, като нощна пеперуда, уловена от ръцете на безгрижно момче. Какво щеше да си помисли майка ти за теб, ако знаеше всичко това? Цялото това удоволствие, което изпитваш, като се гавриш с беззащитните хора. На това ли те е учила тя?
— Моята майка беше светица!
— Не. Не е вярно. Нищо чудно, че баща ти те е откъснал от нейните грижи. Тя е била зла, вероломна жена, която не е могла да понесе факта, че синовете й си отиват.
Като отровна змия той се стрелна и сграбчи гърлото й. Ужасена, Сора хвана китките му, но ръцете му я стискаха яростно. Тя риташе с крака, но не можеше да го достигне, тъй като ръцете му бяха твърде дълги и я държаха на разстояние. Той я стисна силно и силата й секна мигновено. Въздухът, който беше поела, изду гърдите й, тъй като не можеше да излезе. Обезумяла, тя заби нокти в китката му. Той я подмяташе като парцалена кукла, после се наведе над нея. Думите на Уилям изплуваха от едно ъгълче на съзнанието й: „Направи това, което противникът ти най-малко очаква от теб“.
Коленете й се огънаха и Сора се свлече на пода. Ръцете му за миг изпуснаха гърлото й и тя успя да си поеме дълбоко въздух, преди той отново да я сграбчи, но този път движението му беше обмислено и отмерено, като на човек, готов да изпълни свято задължение, и то с голямо удоволствие.
Той мълчеше, а Сора не можеше да говори. Знаеше, че умира. Чу остро бръмчене да изпълва въздуха. Нима пърхането на ангелските крила звучи като бръмченето на комарите?
Никълъс я пусна от смъртоносната си хватка и тя падна на пода. Когато пулсът в слепоочията й отслабна, тя си помисли, че може би той си играе с нея, очакващ само да помръдне, за да я убие. После бръмченето стана по-силно и премина в думи. Тя чу:
— Не можете да го направите, милорд. Тя е благородничка. Не можете да убиете една лейди.
— Ти, глупав изрод — каза Никълъс, като че ли правеше откритие. — Мога да правя всичко, каквото пожелая.
— Лорд Уилям идва тук заради нея. Той ще иска да я види.
В гласа на Брони личеше несигурност и терзание, задето си позволяваше да спори с по-високопоставен от него, но същевременно се страхуваше да спре.
— Уилям ще дойде сам. Ще му позволя да види трупа й и после…
— О, не — каза учуден Брони. — Никой не е в състояние да удържи лорд Уилям, ако види, че тя е мъртва. Никой не би се осмелил да направи такова нещо. — После несигурно добави: — Дори ако успеете да го убиете, не бих искал тези два призрака да бродят из замъка.
Никълъс се движеше напред-назад с малки, бързи крачки. Дишаше тежко. Застана до Сора и с върха на ботуша си я обърна по гръб.
— Вдигни я! — заповяда той. — Нека видим колко е умна и интелигентна, когато я загложди гладът, а студът и влагата в тъмницата проникнат до костите й.
— Не можете да я хвърлите в тази дупка — възпротиви се Брони. — Тя е дама от благороден произход.
— Тя е една опърничава жена и ще получи това, което заслужава. Вдигни я — гневът на Никълъс се засили — или аз ще я вдигна.
Сора умоляващо повдигна ръка към Брони и той се приближи до нея.