— Съжалявам, миледи, толкова много съжалявам. Аз не съм ви докосвал, с пръст не съм ви докосвал, да знаете — големите му ръце хванаха раменете й и тя изстена от болка. — Много извинявайте, миледи — отново промълви той, а тя с жест го накара да й помогне.
Много предпазливо той я обгърна с ръце, за да я повдигне.
— Върви след мене — изрева Никълъс.
Брони я вдигна с едно бързо движение.
— Съжалявам — мънкаше той, докато я носеше на ръце и следваше Никълъс. Те заслизаха надолу по едно тайно стълбище, което водеше към подземията на замъка, и той отново започна да й се извинява. — Съжалявам, много съжалявам. Аз не съм ви докосвал, с пръст не съм ви пипнал, да знаете.
Сора не се интересуваше от думите му. Единственото, което желаеше, бе да запази силите си за последния сблъсък с Никълъс. Но все пак бе доволна от топлината и поддръжката, които получаваше от Брони. Тя се надяваше, че гласът й щеше да въздейства; гласът й трябваше да му въздейства. Единственото й оръжие в тази неравна война, бе нейният мозък; а той, изглежда, работеше бавно, бе зашеметен от болката и шока.
Миризмата на вино, пропито в дървените бъчви, на билки, на месо, престояло твърде дълго в каците, я лъхна, докато вървяха през склада за провизии. Тук те щяха да намерят една врата-капан, вградена в пода, каквато всеки замък притежаваше. Врата, която водеше право надолу към страданието и смъртта.
Тя трябваше да говори, трябваше да му каже нещо.
— Никълъс — мрачно каза тя.
Но Никълъс не отговори. Може би не я беше чул; може би вече не й обръщаше внимание.
— Никълъс — опита отново тя. Този път гласът й беше по-силен, но болката ясно личеше в него. — Искам да ми обещаеш нещо.
Спряха. И тримата. Тя чу скърцане на метална дръжка и на отдавна несмазвани панти. После вратата се повдигна и застоялият въздух ги връхлетя. Той носеше мирис на влага и ужас, на плесен и страдание.
Сора отстъпи назад. Доволен от реакцията й, Никълъс каза:
— Мога да ти обещая, че жива ще те погреба в гроба.
— Тъмно ли е долу? — сарказъм оцветяваше думите й и той изруга. Тя смело настоя: — Искам да ми обещаеш, че няма да пускаш Уилям долу при мен — гърлото я болеше и тя постави ръка върху него. Силите трябваше да й стигнат, за да може да каже и последното си изречение. — Аз го мразя. Ще го убия, ако го пуснеш при мен!
— Какво пак си намислила?
— Нищо. Ние се сбихме. Ние се сбихме, преди да замине. Не си ли спомняш моите сълзи в гората?
— Когато те хванах? Да, ти плачеше.
— Плаках, докато изтекат очите ми.
Никълъс каза с презрение:
— Той те обожава.
— Уилям иска повече, отколкото аз мога да му дам. Той иска да обещая, че ще му се отдам безрезервно и изцяло. Той иска душата ми, мислите ми, чувствата ми. Иска напълно да завися от него във всяко едно отношение. Познаваш Уилям. Знаеш какво очаква той.
Горчивината, която пролича в гласа й, го изненада.
— Да — каза той, без да сваля погледа си от нея.
— Моля те, не го пускай долу при мене. Не мога да понасям неговите изисквания, а той се кълне…
— Иска да те накара да отстъпиш? — попита гневно Никълъс и тя чу как той търка ръце по кожените си панталони за езда. — Много добре. Много, много добре. Свали въжето, Брони, и я остави да върви.
Брони започна да плаче от ужас:
— Милорд, моля ви, лорд Никълъс. Тя е лейди.
— Плъховете долу могат да изтръгнат и майчиното й мляко. Накарай я да върви!
— Като я постави на крака, на доста голямо разстояние от зейналата дупка, Брони хвана въжето. Тя го чуваше как връзва краищата му за гредата, а Никълъс бърбореше:
— Милият Брони се безпокои, че си била лейди, но в действителност ти се ползваш с привилегии в моя дом. Повечето затворници хвърляме направо долу. Ако имат късмет и времето е влажно, то подът е покрит с кал, но понякога подът е сух, а през зимата обикновено е заледен. Лежат там долу със счупени кости и стенат в предсмъртна агония, докато накрая умрат.
Като се опитваше да не слуша приказките му, тя се облегна върху бъчвата с вино, но подигравателният му глас изпълваше пространството и тя не можеше да не го чува. Той продължаваше да говори:
— Сега, лейди Сора, ти ще получиш едно въже, което стига почти до дъното на дупката, а Брони ще го завърже на възел, за да го придържа. Внимавай да не стъпиш върху нечия гниеща плът или оглозгани кости. Не сме я почиствали от дълго време.
Тя се смрази от ужас. Ледени тръпки започнаха да лазят по гърба й. Той се разсмя.
— За тебе няма да бъде толкова лошо — приближи се до нея Никълъс и сложи ръцете си на кръста й. Като я привлече към себе си, той изпита удоволствие от тръпката, която отново я разтърси. — Освен ако не предпочетеш да отидеш в леглото ми?