Тя затвори очите си и въздъхна.
— Труден избор — гласът й пресипна и тя се изкашля, — но все пак избирам плъховете пред змиите.
Той я отблъсна от себе си и тя залитна. Кракът й се намираше на ръба на дупката. Сора се олюля напред и Брони извика, после политна, но той я хвана. Увисна в ръцете му, встрани от вратата, която водеше към тъмницата. Тя благодари гласно на Бога за неговата намеса.
Преди да успее да благодари на Брони, Никълъс заповяда:
— Брони, не ме е грижа как ще го направиш, но искам да я пуснеш в тази дупка, да затвориш вратата и да я оставиш. Да я оставиш! — Той пристъпи към нея и тя се сви. — Остави я там долу, докато към нея се присъедини и съпругът й, и двамата умрат заедно и се пренесат в небитието на вечната си любов.
— Ти обеща, че няма да го пуснеш долу! — извика тя.
— Не съм ти обещавал нищо. Нищо! — избухна той. После прекоси склада и започна да се изкачва по стълбата, като ги остави сами.
Веднага щом заглъхна шумът от стъпките му, Брони каза страхливо:
— Миледи, ще ви скрия някъде.
— Не! — тя го хвана за раменете и го обърна към себе си. — Не, не искам да ти се случи нещо лошо. Той ще те убие.
Тя почувства, че Брони потрепера, но все пак той опроверга думите й и каза:
— По-добре мен, отколкото вас. Бих могъл да избягам и да живея в гората.
— И ще бъдеш обесен за бракониерство. Не, Брони, благодаря ти. Трябва да сляза долу.
Но тя не помръдна и той попита:
— Сигурна ли сте? — в гласа му се долавяше облекчение.
— Трябва да слизам долу — повтори тя.
— Брони! — ревът на Никълъс изгърмя по стълбите.
— По-добре е да сляза долу, преди да ти се е случила някоя беда.
Тя все още се колебаеше и той повдигна ръката й и я постави върху възела на въжето.
— Виждаш ли? Вързал съм го здраво.
— Да — опипа въжето тя, докато намери импровизираното стъпало, а после опипа и другото. Лицето й се разведри. — Но това е съвсем като истинска стълба.
— Да, миледи. Искате ли да ви помогна?
— Да, добре ще направиш.
— Тогава, поставете крака си тук… да…, а другия крак — долу. Добре.
Той нерешително я докосна, но страховете й бяха изчезнали, тъй като вече бе взела решение. Постави крака си върху едното въжено стъпало, а след това и върху другото. Като си пое дълбоко въздух, тя продължи надолу, но не можа да намери следващото стъпало.
— Това стъпало е малко по-надолу, миледи — каза Брони, като се наведе над дупката. — Виждам го.
Като протегна крака си, тя намери следващото стъпало. Плъзгайки ръцете си, тя се придвижи бавно надолу. Вече беше изцяло в тъмната дупка и като повдигна глава, попита:
— Всички стъпала ли са така отдалечени едно от друго?
— Направени са за мъже, миледи — каза с извинителен тон Брони.
Нямаше какво друго да каже. Скоро тя започна по-леко да намира стъпалата и заслиза неуверено надолу. Колкото по-надолу слизаше в дупката, толкова по-силно се люлееше въжето. Зъбите й тракаха от ужас. Усети паяжини да докосват лицето й. Ръцете й здраво стискаха въжето. Цялото й внимание бе съсредоточено върху всяка следваща стъпка. Никълъс би помислил, че това е едно подходящо мъчение. Слизането нямаше край. Тя искаше само по-скоро да стъпи на здравия под на своя затвор. Накрая протегна крака си, но не можа да докосне нищо. Под крака й нямаше нищо. Никълъс не я беше излъгал; въжето беше прекалено късо. Беше увиснала във въздуха, като се държеше единствено за тънкото въже.
— Брони — гласът й трепереше от ужас. — Брони, мога ли да скоча?
— Не знам, миледи — извика той. — Толкова е тъмно, че нищо не мога да видя.
Ръцете й нервно трепереха. Тя се люлееше, увиснала на въжето, и се придвижваше бавно надолу като гъсеница.
После промуши коленете си в стъпалото и обви въжето около краката си. Като проклинаше полите си, започна бавно да спуска ръцете си надолу, докато стигна края на въжето. Като си пое дълбоко въздух, тя освободи краката си и тялото й увисна, клатушкайки се в студената бездна.
20.
Стори й се, че виси там с дни, с месеци, докато остаря, докато ръцете й започнаха да треперят от преумора и напрежение. После се пусна. Падна. Падна на краката си. От удара глезените й изтръпнаха; твърдата земя беше много по-близо, отколкото тя беше очаквала. Седеше там в праха, разтриваше краката си, смееше се и плачеше.
Брони я чу и започна да крещи:
— Миледи, миледи, добре ли сте?
Като дойде на себе си, тя извика:
— Добре съм. Брони, не можеш ли да осветиш с факлата и да разгледаш, за да ми кажеш къде са телата?
— Телата? — гласът му прозвуча слисано, но после каза с облекчение: — Не, не е толкова ужасно, колкото той ви описваше, миледи.