— Изненадана съм — промърмори тя.
— Това е главният му замък и той не държи никакви затворници тук, а ако държеше, със сигурност нямаше да им позволи да умрат просто ей така. Щеше да ги измъчва, докато умрат.
Развеселена от краткото описание на характера на Никълъс, тя попита:
— Искаш да кажеш, че няма никакви тела на умрели хора?
— Не. Но със сигурност има плъхове и е много студено. Искам да вземете моето палто — той хвърли палтото, което падна върху главата й. — Хванахте ли го?
— Да. Благодаря. Има ли повече… — тя не успя да довърши, тъй като един глух рев отекна в дупката и Сора трепна. Дори на дъното на тъмницата, тя позна гневния глас на Никълъс. — Побързай да отидеш при него, Брони. Сега, като знам, че няма никакви трупове, с изключение на тези плъхове, се чувствам добре.
— Ох, миледи… не ми харесва, че трябва да ви оставя там. Една благородничка като вас да бъде хвърлена в тъмница!
— Шт — махна с ръце нагоре тя, въпреки че той не можеше да я види. — Не искам Никълъс да промени решението си.
— Да, да — тя го чу да повдига вратата. — Сигурна ли сте, че сте добре?
— Добре съм.
Отворът над нея почти се закри, когато той надникна отново.
— Миледи?
— Върви, Брони! — каза твърдо тя и той се подчини. Хлопването на вратата над нея прозвуча безвъзвратно и окончателно. Палтото, което стискаше в ръцете си, бе запазило топлината на Брони и тя се чувстваше успокоена, че не е напълно сама.
Като обгърна коленете си с ръце, тя склони главата си на тях и се отдаде на размисъл. Не я тревожеше фактът, че беше затворена в мрачното подземие. Нима щеше да е по-различно за нея, ако имаше светлина? Това пространство с нищо не беше по-различно от което и да е друго. Докато не откриеше размерите на една стая, тя се чувстваше объркана и смутена.
Таванът, както тя знаеше, беше висок колкото небето, но тя имаше чувството, че ако се изправи, ще удари главата си. Подът като че ли беше наклонен. Миризмата на плесен я задушаваше и тя дишаше тежко. Зарови пръсти в праха и понечи да го стисне в юмрук.
Как можа да стигне дотук?
Едва вчера тя беше одобрила поправката на сламените покриви на къщите в селото, принадлежащо към замъка Бърк. Беше яздила с управителя на имението, когато той искаше отчет за жътвата от арендаторите на земите им. Беше диктувала цифрите на брат Седрик, докато той ги записваше. Може би лорд Питър я беше натоварил с отговорността за есенния баланс, за да отвлече мислите й от Уилям. Той беше казал, че ще се радва да й повери тази работа и тя му беше повярвала.
Всяка вечер той се прибираше от лов, целият покрит с кал, но развеселен, тъй като мъкнеше по някой елен или глиган, чието месо трябваше да бъде осолено и прибрано за зимата. Сора разбираше, че тази изява не беше предназначена за нея. Всичко това беше за Мод, която стоеше до Сора и гледаше развълнувано кървавите бутове, които той хвърляше в краката им. Любовта между господаря и слугинята беше разцъфнала и сега гореше със стабилен пламък, който грееше с постоянна топлина, и само от време на време лумваше от извадения наяве гняв. Питър и Мод бяха изцяло погълнати един от друг и Сора изпитваше завист, като в същото време се чувстваше изоставена и засрамена.
Беше останала без постоянните грижи от страна на Мод, Питър не й засвидетелстваше повече от едно разсеяно внимание, момчетата бяха заети със задълженията, които имаха, за да станат добри войни, а Уилям беше заминал.
Единствено Була бдеше над нея, поставяйки голямата си глава в скута й, когато тя седеше, или се мотаеше в краката й, когато беше права. Слугите се шегуваха с неговата преданост. Те бързаха да свършат с лятната работа, преди да е хванал първият студ.
Мислите й се насочиха към необикновеното поведение на Була в гората. „Глупачка, каза си тя. Глупаво, глупаво момиче. Потопена в собствената си мъка, ти не разбра какво се опитваше да ти каже кучето.“ Ако беше обърнала внимание на кучето, сега щеше да си бъде у дома, в замъка Бьрк. Щеше да стои до огъня, а не да стиска това палто, по което скачаха бълхи.
У дома, усмихваща се на Мод и Питър; у дома, очакваща завръщането на Уилям.
У дома, с надеждата, че Була ще подскочи и ще я дари с верността и обичта си. Тя щеше да му се скара, че върви в краката й, а той щеше да рита с лапа от удоволствие.
Ако беше обърнала внимание на кучето, то щеше да е живо и сега нямаше да го ядат червеите в гората. Искаше й се да плаче за него, но сълзите й не идваха. Вината й бе твърде голяма, а болката — твърде прясна. Нейната дилема се нуждаеше от аргументи, а не от емоции. Веднъж вече беше предала Була; нямаше намерение да го предава отново, като се провали и не успее да избяга и да отмъсти за неговата смърт.