Тя неспокойно поклати главата си. Никълъс искаше да сломи волята й. Искаше тя да умре тук долу, уплашена и молеща да я пусне на свобода. Но тя не му беше дала нищо от това, което той искаше.
Подземието не беше потънало във вода; нямаше кал, а само прах, който минаваше през пръстите й. Варовик, вероятно, тъй като замъкът се намираше високо над океана, а тази област на Англия беше известна със своите бели варовикови скали. Дори и да хвърлеха Уилям направо долу, той със сигурност нямаше да се нарани.
Тя молеше Бога Никълъс да разреши на Уилям да слезе долу по въжената стълба. Молеше Бога Никълъс да изпрати Уилям при нея долу, по какъвто иска начин, но само да бъде при нея.
Поне щеше да знае, че не е мъртъв. Даже да се наранеше при падането, то той щеше да бъде същият Уилям, достатъчно силен, за да победи всичките си врагове.
В онзи ужасен миг, когато Никълъс беше започнал да я души и тя си беше помислила, че животът й секва, бе разбрала, че Уилям можеше да я спаси. Тя знаеше, че заедно с Уилям можеха да унищожат този демон.
Само ако Никълъс налапаше въдицата и пуснеше Уилям при нея. Да го моли да не пуска Уилям при нея, беше посредствена измислица, но това беше най-доброто, което можеше да измисли в състоянието, в което се намираше. Беше се оплакала, че Уилям иска твърде много от нея, а в този аргумент се съдържаше достатъчно истина, за да може Никълъс да й повярва. Само дано да си вярваше, че беше в такава неуязвима позиция, че да се осмели да ги събере заедно.
Никълъс беше достатъчно страшен. Тя се присмя на себе си. Как буксуваше около истината. Никълъс беше луд. Всичко в него говореше за това. Как можеше да бъде толкова несъобразителна? Изглеждаше така, сякаш в съзнанието му живееха двама души, и двамата дяволски умни. Детето в него търсеше любов, а родителят закриляше детето.
Но беше ли достатъчно луд, за да събере заедно Уилям и Сора? Може би. Достатъчно луд ли беше, за да ги убие и двамата и да се надява, че ще се измъкне безнаказано от цялата тази работа? Нямаше съмнение. Това беше, което я плашеше, което я докарваше до отчаяние. За да избягат от този капан, те трябваше да обединят усилията си и да станат толкова могъщи, колкото бурите, които профучаваха над морето. Докато стоеше на пода на своя затвор, една лишена от логика надежда напъни в душата й.
Беше открила в себе си голямо желание да живее, да успее, да намери разрешение на проблема, който се беше изправил пред нея и Уилям. Когато Уилям пристигнеше, той щеше да се държи спокойно, убедително и решително. Щеше да знае точно какво да направят и те щяха да го направят. Но той нямаше да намери тук една трепереща, съсипана жена, която чака само някой мъж да я спаси. Той щеше да намери Сора, своята тиха, спокойна, трезвомислеща съпруга.
Какво трябваше да направи най-напред? Да изследва наоколо. Да открие нещо. Да намери някакъв начин да направи стълба. Да се подготви, за да може да помогне на Уилям и да предизвика възхищението му от нейните способности.
Като кимна с глава, тя се изправи и изтупа праха от полата си.
Вратата горе се отвори с трясък и с някаква тържественост. Тя се разбуди от дрямката си и осъзна, че Уилям беше пристигнал. От шума горе тя разбра, че Никълъс го беше хванал и се радваше, че ще ги заключи заедно. Благодарна, тя затвори очите си, но бързо ги отвори, като чу думите на Уилям:
— Няма да сляза долу.
Свита на кълбо на земята, където беше прекарала нощта, с подвита под краката пола, за да я топли, тя издърпа жакета на Брони по-близо до себе си. Мощният глас на Уилям съдържаше някаква сила, която тя не можеше да разбере. Като изправи глава, тя се заслуша внимателно, опитвайки се да я определи.
— Няма да слезеш ли? — подигра се Никълъс. — Много добре. Ще оставим жена ти съвсем сама там долу.
— Сора е долу? Защо, ти, мръсен…
— Тя се чувства сигурна долу — възрази Никълъс, изпълнен с доволство. — Сигурна, далече от противния мъж, който й предлага сърцето си.
— Кой? О, ти — гласът на Уилям показваше явната му незаинтересованост от неразбраното ломотене на Никълъс. След като изслуша оплакванията на лудия мъж, Уилям каза: — Е, приятелю, не си очаквал тя да изпитва желание към теб, след като е имала мен, нали?
Като червей, който яде вътрешността на някоя хубава ябълка, Никълъс изпълзя и каза с насмешка:
— Тя не е много щастлива и с теб, приятелю. Помоли ме специално да те държа далече от нея. Да, това те изненадва, нали? Това, че твоята прекомерна добрина не е привлекателна за всеки и не всяка жена иска да дели себе си, тялото си и душата си с теб.