— Ти, негоднико!
— О, аз знам, че бракът ти загнива. Жена ти ми го каза, след като я видях да плаче.
Сора чу как Уилям понечи да се хвърли към Никълъс, а после чу и кресливия смях на Никълъс.
— Забравяш, че си вързан, Уилям. Ти си пленник. Ти дойде сам в замъка ми, въоръжен единствено с гордостта си. Бори се колкото си искаш, но няма да можеш да се освободиш от въжето.
— Защо плачеше тя?
— Плачеше в гората. От очите й се лееха потоци сълзи. Какво можех да направя? Взех я под крилото си и я доведох тук. За да я пазя.
Сора можеше да си представи самодоволната усмивка на Никълъс.
Дълго време Уилям не каза нищо, а после избухна:
— Щом моята съпруга не иска да отида при нея в затвора, щом предпочита да има плъхове за компания, тогава аз не искам да слизам долу.
Тя знаеше, че той беше схванал нейния „номер“. Разбра го по подправения му глас; личеше толкова ясно, че тя се тревожеше Никълъс да не го забележи. Но повече я безпокоеше нотката на боязън, която се долавяше в тона му. Какво не беше в ред с Уилям?
— Ти не искаш да слезеш долу. Тя не те иска при себе си — каза Никълъс. — Какво повече мога да искам? И какво повече можете да искате вие, освен възможността да изгладите вашите съпружески проблеми, преди да умрете.
— Тя вероятно не е там долу — започна да шикалкави Уилям, като тътреше краката си към вратата на подземието, влачейки със себе си мъжете, които го държаха. — Не е казала нито дума — запъна се Уилям, като се боричкаше с мъжете, които го държаха.
Сора се изправи и отиде право под отвора.
— Никълъс, ти ми обеща — извика тя.
Никълъс се разсмя, а Уилям изрева:
— Спуснете ме!
Чу се едно думкане, последвано от скърцане на врата. Сора се отдръпна точно навреме, тъй като в следващия миг Уилям падна като ранен орел в краката й. Дишаше тежко и тя коленичи до него.
— Добре ли си? Уилям? Отговори ми!
Тя го опипа и дръпна въжето, с което бяха вързани китките му.
— Един момент… жено — той пое дълбоко въздух, примесен с прах, и се закашля като човек, който страда от болни дробове.
— Ще оживее ли?
— Ножът ми за храна — каза тихо Уилям.
Ръцете й намериха колана му и отвориха ножницата.
— Той ти е позволил да го задържиш? — попита тя.
— Мисли, че това не е оръжие. Той ме подценява.
— Жив ли е? — попита високо Никълъс.
— Да. Жив съм — извика Уилям, като освободи ръцете си и започна да разтрива китките си. — И да знаеш, че не изпитвам никаква благодарност за това към теб или към оръженосците ти.
— Добре. Без значение, тъй като противното би било един задоволителен отговор. Все пак не би ми харесало да се лиша от привилегията да те убия лично.
Вратата започна да се затваря със скърцане и Уилям се подпря с голямо усилие на лакътя си.
— Почакай, Никълъс! — усилието, което положи, за да извика, причини нов пристъп на кашлица.
— Чакай, Никълъс — извика послушно тя и се спря, тъй като не беше сигурна какво искаше Уилям. Но знаеше какво тя иска. — Гладна съм. Вече цяла нощ съм тук, без да съм хапнала троха хляб.
Никълъс им отговори с ласкав глас:
— Ще изпратя долу личната си прислуга, специално за тебе, миледи.
Уилям беше възвърнал равномерното си дишане и извика:
— Пусни една факла, за да мога да видя Сора. Искам да видя какво си й направил.
— Нищо — наведе се над дупката Никълъс. — Едва я докоснах.
Тя постави ръка на нежното си гърло и направи гримаса.
— Скоро ще дойда за вас — увери ги Никълъс. — Когато бъдете напълно сломени.
Той се дръпна и вратата отново изскърца.
Сора извика:
— Жадна съм! Не можеш да ни умориш от глад, знаеш това — вратата се затвори с трясък и тя извика към тавана: — Въпреки че не знам защо да не можеш.
Като коленичи до Уилям, тя потърси с пръсти тялото му и откри, че той трепери.
— Уилям, ти си се ударил — затаи дъх тя, а после повтори по-силно: — Ти си се ударил.
— Не — гласът му прозвуча уплашено и той продължи да трепери.
— Уилям? — дланите й галеха раменете му. — Уилям?
— Добре съм — каза той, но тя не му повярва.
— Сега не е време да бъдеш безумно смел. Ако ти… — тя не успя да довърши, тъй като той я хвана за лактите и я притегли към себе си, а тя го обгърна с ръце. Той зарови глава в скута й и се обви около нея. — Уилям?
От дълбините на душата му излезе един вик на ужас:
— Тъмно е.
Тя не знаеше какво да каже; тя не го разбираше, само галеше косата му с ръка.
— Тъмно е — каза отново той. — Не мога да виждам.
Тогава тя разбра. Само човек, който е бил лишен от зрението си месеци наред и след това си го е възвърнал, можеше да разбере ужаса, който изпитваше Уилям. Той се тресеше вцепенено и се притискаше в скута й. Паниката я разтърси и тя попита: