— Можеше ли да виждаш, след като те хвърлиха тук?
— Да — кимна той с глава.
— Какво можа да видиш?
— Светлината, която идваше отгоре, докато вратата беше отворена.
— Друго?
— Злобното лице на Никълъс, кйгато надничаше към нас.
— Сам ли беше той?
— Беше заобиколен от слуги и продажници — преглътна той.
— Смяташ ли, че този негодник ще победи?
— Сора — каза отчаяно той, без да обръща внимание на нейната молба да бъде силен. — Аз не мога да виждам.
Тя разтриваше с бавни кръгообразни движения гърба му и се чудеше какво да му каже. Разбираше го; чувстваше една празнота, както никой друг не можеше да я почувства. Тя беше хваната в капана на силата и могъществото на Тибълд, а после беше избавена от него, благодарение на молбата за помощ на лорд Питър. Сега свободата й беше застрашена от безумния замисъл на един мъж. Малко оставаше да бъде удушена за това, че му се противопостави. С цялото си сърце и душа тя разбираше агонията, която Уилям изживяваше.
Освен това тя познаваше тъмнината. Знаеше какво чувство изпитва човек, когато няма понятие за мястото, което го заобикаля, за чудовищата, които го дебнат от нощния мрак. Знаеше колко щастлив беше Уилям, че можеше да вижда отново, че можеше да използва зрението си, за да изпълнява своите задължения като рицар и феодален владетел. Можеше само да гадае колко свещи беше запалил, когато зрението му се беше възвърнало и колко подаръци беше раздал на бедните от благодарност.
Сега той лежеше като дете в скута й, замръзнал и притихнал.
— Уилям, разсъждавай логично — каза тя, като използва неговата магическа дума. — Знаеш, че не си сляп!
— Знам това. Разбирам го с мозъка си, но като отворя очи, не мога да видя нищо, колкото и да се напрягам и взирам — той изправи главата си и като я завъртя няколко пъти, отново я зарови в скута й. — Сърцето ми бие лудо, ръцете ми са потни, защото се страхувам. Никълъс знае как да ме изтезава, нали? — попита той. — Това копеле знае какво би ме измъчило.
— Не — отрече бързо тя. — Никълъс няма никаква представа как това би ти въздействало. Той би се постарал повече, ако знаеше. Дори аз нямах представа, че ще се почувстваш по този начин. Никога не съм мислила, че ще стане така. Съжалявам.
Той се засмя, по-скоро това бе едно полуистерично свистене, излязло от гърлото му.
— Един мъж, който се страхува от тъмното. Господи, какъв глупак съм.
— Не. Не говори така. Ти си мъж, изправил се срещу предизвикателствата, които биха унищожили един обикновен мъж. Ти се отнасяш към тях като с планина, която трябва да бъде преодоляна. Ти винаги се справяш с тежките положения и излизаш победител от тях.
Той се сгуши по-близо до нея. Лицето му се притисна до нейното, като продължаваше да трепери от ужас.
Затворът ги покри с тишина. Единствено се чуваше свистенето на вятъра, който проникваше през пукнатините. Бяха сами, толкова сами, колкото не са били от дните преди сватбата им. Сора се чудеше дали щеше да има смелостта да сподели това, което щеше да го успокои. Като пое дълбоко въздух, тя каза:
— Знаеш ли какъв беше животът ми, преди да дойда в замъка Бърк?
Тя замълча, но той не отговори нищо. Не знаеше дали я слуша. За миг тя се замисли дали ще може да го избави от страховете му. Решимостта й бързо се възвърна; тя трябваше да опита. Искаше да го утеши, но първо трябваше да говори за времето, когато все още не живееше при него.
— Никога не съм ти разказвала за живота си с моя пастрок, нали? — тя не изчака отговора му, а продължи с равен тон: — Когато погледна назад в годините, прекарани в Пертрейд, преобладаващият ми спомен е усещането за студ. Изглежда, че там винаги е студено. Живеех под заплахата, че ще остана една стара, ненужна и досадна леля, която се спотайва и дебне в сенките.
— Братята ти нямаше да се съгласят — прошепна той все още заровил глава в скута й и тя се отпусна. Той я слушаше.
— Откъде можеха да знаят братята ми? Те не живееха с омразата и недоверието, които съпътстваха моя живот. Това деформира моя характер. Презрението ме оформи — станах една различна Сора. Тибълд победи.
Той поклати глава в знак на несъгласие и потърка лицето си в нея.
Тя въздъхна скръбно.
— Казвам ти, Уилям, там където изблиците на насилие не могат да успеят, бавната злонамереност побеждава. После дойде баща ти и ми предостави възможността да избягам от всичко това. И аз я грабнах — ръката й се движеше бавно, като описваше кръгове по гърба му и го разтриваше по раменете, за да премахне напрежението му. С мек глас, като на майка, която приспива своето бебе, тя каза: