— Щом пристигнах в твоя дом, веднага се стоплих. Огънят гореше буйно в камината, слугите бяха по-добри, работата беше като слънчев лъч в летен ден.
— Слънчев лъч? — обърна глава към лицето й той. — Не това казваше по онова време. Казваше, че мириша и че съм мързелив. Беше изпълнена със състрадание към мене.
Ръката й дърпаше косите му.
— Такъв беше, но имаше омайващ глас. Ласкав, богат и…
— Мръсен? — нотка на развеселеност се прокрадна в тона му и той се отпусна. Едната му ръка й подражаваше, като разтриваше нейния гръб.
— Такъв беше. И твърдоглав инат. Харесвах предизвикателството ти, харесвах начина, по който ме караше да се чувствам, начина, по който ме посрещна. Не можех да повярвам, че ти се отнасяше към една стара жена, като че ли тя беше младо, жизнено момиче, но ти го правеше. Чудех се… Чудех се как ли щеше да се държиш с мен, ако знаеше истината, и го разбрах. Спомняш ли си банята?
Уилям изсумтя, но тя помисли, че той се усмихва. Тя прокара ръката си по бузата му, за да провери дали има трапчинки.
— Отсега нататък аз поемам ръководството. Аз имам цел. Искам те.
— Защо ме искаш? Държа се детински.
— Не толкова много, колкото повечето мъже. — Ръката му се плъзна надолу по гърба й и я ощипа отзад. Тя подскочи и се разсмя, като си помисли, че не трябваше да казва това. После сниши гласа си и каза: — Ти ме накара да погледна в себе си, а на мен това не ми харесваше. Накара ме да видя каква страхливка съм. Страхувах се да те обичам, да те обичам истински, защото…
— Защото тези, които си обичала, са пораснали, напуснали са и са те оставили да се грижиш сама за себе си — отдръпна се той и седна, застанал с лице към нея в мрака. Коленете му докосваха нейните, а тялото му излъчваше топлина. Той нежно погали лицето й.
Като изправи раменете си, тя отговори сковано:
— Щях да кажа, че това беше Тибълд и неговата жестокост.
— Така си мислех и аз. В края на краищата да живееш с един мъж, който те презира и който ти желае само злото, трябва да остави някакви белези в душата ти. Но ти си толкова издръжлива и жилава жена; жена с достойнство, която знае стойността си, така че Тибълд е успял да ти нанесе съвсем малка вреда. Но след като дойде в моя дом, всички тези следи, които той бе нанесъл на самочувствието и увереността ти, бяха заличени бързо. — С тих, примамлив глас той попита: — Сигурна ли си, че можеш да бъдеш обичана?
— Какво искаш да кажеш? — Тя чу неприятелски нотки в гласа си и се прокле за това, но не можеше да ги върне обратно.
— Не мисля, че някога те е било грижа за Тибълд или за това, което той мисли. Знаеш ли, аз обвинявам Мод за сегашните ни трудности.
Възмутена, тя отвърна:
— Какво говориш? Тя нямаше търпение да се омъжа. Толкова е щастлива.
— Да. Щастлива е, че пиленцето й се е подредило добре и тя може да продължава спокойно романа си с баща ми.
— Но това е добре за нея! За първи път от години, тя не се върти около мен, не се тревожи за мен и не търси заговори срещу мен!
Той не каза нищо и тя продължи:
— Аз не завиждам на… — думите заседнаха в гърлото й. Съвсем скоро тя си беше признала, че завиждаше на Мод и лорд Питър. Сведе глава и промърмори: — Аз съм една дребнава малка кучка!
— Не, не си — прегърна я той. — Ти намери верния път. Искам само да те убедя да ми се доверяваш. Аз ти се доверявам. И плача в скута ти.
— Ти го превъзмогна, нали? — попита тя.
Той се стресна.
— Да, изглежда, съм го превъзмогнал.
— Това е добре — изправи се тя, — защото аз намерих начин да избягаме, но се нуждая от помощта ти, за да го осъществя.
Прозаичното й изказване го учуди.
— Почакай една минута! — той се пресегна и като я привлече в скута си, я залюля. — Ти си магьосница. Дойдох при теб треперещ от страх и след малко ти направи така, че аз започнах да церя твоите болки.
— Сърдиш ли ми се?
Той се разсмя и я притисна в прегръдката си.
— Не.
— Уилям, защо дойде сам?
— Защо не дойдох с цяла армия ли?
— Да — тя отпусна главата си на гърдите му, в очакване да чуе отговора.
— Трябва да се научиш да ми имаш доверие, скъпа. Ако бях пристигнал с една армия, Никълъс щеше да те довлече до назъбените стени и да заплаши, че ще те хвърли, ако предприема нещо срещу него. Затова беше по-добре да дойда сам, обезоръжен, единствено с ножа си за хранене, мушнат в колана ми, и да им позволя да ме хванат без бой.
— Съвсем без никакъв бой?
Той сви рамене.
— Само малко. Никълъс щеше да стане подозрителен, ако ме хванеше прекалено лесно. Той вярва, че аз съм толкова отчаяно влюбен в теб, че съм тръгнал, без да подготвя план за действие.