— Глупав човек — промърмори тя.
— Не е толкова глупав — поправи я той. — Аз наистина съм отчаяно влюбен в теб. Знаех, че първо трябва да те отдалеча от неговите лапи, преди да започна да мачкам глави.
Тя се стресна от неговата зловеща решимост.
— Един ден ще те накарам да ми се довериш. Един ден ще трябва да довършим този разговор, който днес само започнахме.
Гласът й беше толкова тих, че той се наведе, за да може да я чуе.
— Знам, Уилям. Те убиха Була.
— Какво?
Той настръхна и тя си помисли, че не трябваше да му казва това.
— Те ме заловиха в гората, където имах неблагоразумието да отида, за да се поразходя.
За да плачеш, както каза Никълъс.
— Истина е. Не можех да издържам повече тревогите за теб, за нас. И така, аз отидох там, където знаех, че не трябваше да ходя, а Була плати с живота си за моята безразсъдна постъпка — гласът й трепереше от чувство за вина.
— Була даде живота си за теб заради търпението, с което се отнасяше към него, заради нежната привързаност към него, заради твоята доброта. Ти скърбиш за Була, но си помисли колко по-мъчно щеше да му бъде на него за теб.
Мъката й беше прекалено голяма, за да я изрази със сълзи.
— Ти ме успокои, Уилям, така както никой не може да го стори.
— Миличката ми — целуна я той по косата, след което се изправи и повдигна и нея на крака. — Къде е този път, по който можем да избягаме оттук?
Като взе ръката му, тя го поведе в тъмнината.
— Аз изследвах помещението и открих няколко неща. Мисля, че хората, които са строили замъка, са се възползвали от естествената пещера, която са решили да използват за тъмница, вместо да копаят друга в твърдата скала. Помещението не е голямо и се усеща влагата, но поне не е кално.
— Близо е до океана — съгласи се той. — Усещам соления вкус на въздуха дори и тук, в тази дупка.
— Как няма да усещаш? — усмихна се тя. — Помещението е стояло затворено дълго време. Стените трябва да са покрити с мъх, но не са. Въздухът трябва да е ужасен, но мирише само на застояло. В действителност, ако стоиш неподвижно и слушаш внимателно, можеш да чуеш вятъра, който духа от океана.
Той я дръпна, за да я накара да спре и застана неподвижен като пън.
— Света Богородице! Ти си права! Естествената пещера трябва да има излаз към морето.
— Да.
Ликуващ, той стисна ръката й и я разлюля напред-назад.
— Така, а сега как да излезем оттук?
— Тук таванът става нисък — уведоми го тя. — Наведи се! Тук има тунел.
Той се пресегна и докосна стената. Беше малко влажна, но както беше казала Сора, нямаше никакъв мъх. След като отдръпна ръката си, той разтърка пръстите си и каза:
— Да, това са варовикови скали.
— Ох, изтръпвам от ужас — заяви тя, а гласът й внезапно прозвуча далеч под него.
Той се дръпна, но не достатъчно бързо. Челото му се удари в ръба на стената. Ударът прозвуча като тътен наоколо и той откри, че съчувствието на Сора към него беше изчезнало.
— Казах ти, да се наведеш! — тонът й беше раздразнителен и той си спомни за лейди Сора и нейните строги критики.
— Ловкостта ми се изгуби — извини се той, като застана на колене и пропълзя в тунела. Почти мигновено почувства свежия полъх на бриза, съвсем лек, но истински. — Мили Боже! — чувстваше, че го залива вълна от възбуда. — Ще можем да излезем оттук!
— Тази пещера е много малка. Ето тук има нова чупка — гласът й звучеше глухо и напрегнато. — Мога да мина като лазя на колене, но не знам за теб.
Той изсумтя, тъй като вече намираше пространството прекалено тясно, но мирисът на море го окуражи и като легна но корем, запълзя през праха с надеждата скалите над него да се окажат здрави. Придвижваше се като бебе при собственото си раждане — избутваше напред през тесния проход първо едното си рамо, а след това и другото, и така полека напредваше към целта, към свободата. После внезапно тунелът се разшири, така че можеше да седне и да вижда!
— Светлина! — изкрещя той.
Викът му отекна, удари се в стените и от тавана се изсипа някакъв белезникав прашец. Радостна Сора отвърна:
— Да. Знаех, че изходът е тук, наблизо, тъй като все по-силно чувствах полъха на вятъра върху лицето си.
Той се вгледа в прекрасната светлина, която се прокрадваше през сводестия отвор на пещерата. Успяха, измъкнаха се, вече го знаеше със сигурност.
— Уилям? — докосна рамото му тя, а гласът й беше сериозен. — Когато излезем, какво ще правим?
Като се обърна в ограниченото пространство, той проследи тънкия лъч светлина, който падаше върху лицето на жена му. Изражението й беше сериозно и замислено. Той я прегърна.
— Първото нещо, което боецът научава, е да се заема само с един неотложен проблем във времето. Или иначе казано — всяко нещо с времето си.